Цончо Родев
Тътени
От автора
Нека читателят да вярва на тази книга. В нея почти няма измислени лица и съдби; говоря не само за големите фигури, които и без това са си заслужили място в учебниците, а и за почти всички ония занаятчии, даскали, слуги, чорбаджии, коняри, хайдути, свещеници и пр., които се споменават. А доколкото изискванията на романа наложиха и несъществували герои, на тях пак не подхожда определението измислени — те или имат свои исторически прототипи, или са събирателни образи и съдби на действително живели и многократно повтаряли се личности от епохата. Същото може да се каже и за събитията; разбира се, думата ми е преди всичко за крупните исторически събития, представляващи сюжетния фон на романа — те са предадени с педантична добросъвестност, но и повечето „дребни“ случки и събития също са почерпени от хрониките, църковните кондики и преданията.
И тъй, книгата в ръцете на читателя е роман, но един от онези романи, в които измислицата е направо нищожна в сравнение с достоверното, документално-истинното и… правдоподобното. Все пак за онези читатели, които се интересуват от конкретните исторически факти, прибавих, колкото и да е непривично за един роман, бележки в края на книгата — обяснителни или препращащи към съответните мемоарни или исторически съчинения; ако между тях по изключение се срещне лаконичната бележка „автентично“, то е само за случаите, за които ми се е сторило, че могат да се окажат „спорни“ или „съмнителни“ за читателя, държащ да прокара докрай граница между фактите и художествената измислица.
Пак като приложение са дадени под азбучен ред и преводите на някои от по-малко познатите турцизми, които читателят ще срещне в книгата.
Ц. Р.
Първа книга
Жар от пепелта
Пролог
Завѐтът
1
Като стигна подножието на върха, той скочи от коня и с пъргави стъпки се заизкачва по баира. Не погледна за людете си, не се погрижи за животното, не посегна към силяха, останал закачен на седлото. Знаеше: усърдни ръце щяха да уловят коня за поводите и да го разходят, а Кара Колю, верният другар, можеше да забрави хляб и сън, но да забрави да изпроводи няколко двойки стражници — не можеше.
Катереше се той нагоре припрян, невям облог сключил на един дъх да стигне върха. Сухият августовски вятър, който долу само шумеше в листата на букаците, подхвана дългите му до раменете коси — още тъмнокестеняви, но с два сребърни кичура над ушите — и ги запокити в лицето му. Мъжът не спря; само за миг забави крачките си, усмири с пръсти непокорните коси и отново се втурна по баира. И след малко задъхан стъпи на върха. Примига — не от слънцето, а заслепен от гледката на планината. Навред наоколо, догдето ти очи стигат, се кипреше Балканът, редеше своите зелени, бакъреножълти и пурпурни гърбици, издигаше на възбог гордите си чалове.
Мъжът отрони шумна въздишка и отправи поглед на север. Сгушено сред стръмнините, там се белееше гиздаво село. Въздъхна повторно, този път много по-дълбоко, по-горестно, и замръзна така неподвижен — сякаш не човек, а каменен идол, изправен на връх Разбойна. Но ако тялото и очите му не помръдваха, в душата му вихрушка трупаше картина върху картина и образ върху образ. Картините не бяха от дългите години, когато бе сял смърт и пожарища из равното Загоре, не си спомни дори славните дни, в които твърдокаменните стени на Цариград трепереха пред него, а образите — те не бяха на избледнелите в съзнанието му прочути нявга с жестокостите си главатари Мехмед Емин, Кара Фейзи, Одаджиоглу Сейфула, Дели Кадри или Молла Хасеки. Не! В този час на връщане към себе си мъжът виждаше само една картина — на изправения върху стената на шарампола чорбаджи Божил, който, почернял от барутен пушек и размахал кървав ятаган и празен пищов, кълне и псува небето, присмива се на даалиите и „гаджалите“ и дръзко шиба лицата им с българското си име.
Нейде откъм хората му долетяха думи, които ветрецът бе откъснал от нечия уста:
— Индже Стоян си взема сбогом от Котел…
Мъжът не се извърна. Вярно говореха людете му. Дошъл бе да се сбогува войводата. Защото Котел и Божил чорбаджи бяха отрезвили от опиянението на кървавото всемогъщество Инджето и от злодей, когото майките проклинаха и чумосваха, го направиха закрилник на своите, а после дойдоха и песните…
… То беше преди години. По онова време Индже Стоян, вече от хайдушки войвода станал известен главатар на кърджалийската ода̀, беше се наортачил с един свой побратим по занаят, чиято слава не отстъпваше на неговата — Токатджиклията1. Повърлували бяха двамата аркадаши под Балкана, награбили се бяха по касаби и села (само на Сливен не посегнаха, че пред него не една и не две одѝ бяха правили калдъръм от костите си), много турци и рая бе минала под калъчите им. И тогава се сговориха да бастисат селото, което българите зовяха Котел, а османлиите — Казан. Не само заради пословичното богатство на котленци; натам ги теглеше още главатарското им честолюбие — плюеха си на ръцете и с присмех се заканваха да проверят дали наистина…