Отново прихна в смях аянът. Пустият му Силдар, как само го измисли! Остарял шербет — иди сетне да откажеш…
(Писано било този находчив лаф на Георги Силдаря да се разпространи, да се запази дълги години — чак до Освобождението, че и доста след него — и да се употребява винаги когато турчин наминеше към свой приятел българин. Пък с време и в обратните случаи възникваше повод да се каже…)
— Нарежете краставички — продължи да нарежда бащата, — дайте доматки и люти чушлета, извадете катък…
Тук се случи нещо, което Тахир ага усети, но не можа да разбере. Щом Георги Силдаря спомена за катъка, дъщеря му трепна:
— Катък?… Че той къде е?…
— Как къде! — сопна й се Манол. Сопването беше по-строго, отколкото поводът заслужаваше. — Няма да е оставен на припек я! Сигурно ще е в избата, къде другаде ще бъде.
Толкова. По-нататък никой не отвори повече дума дали катъкът се оставя на припек или не и всичко тръгна пак по мед и масло, но Тахир ага можеше да се закълне, че тогава нещо се случи в семейството на Силдаря.
— Благодаря на бога, добри деца имам — каза домакинът, когато останаха сами. — Е, не са съвсем без кусури, но, както е речено, „ела зло, че без тебе по-зло“.
— Какви са им кусурите?
— Всеки е нещо чапрашик. Бяно, най-големият, може да надвие мечка, а носи душа на богородичка. На мравката път дава и окото му — все в книгите. Няма да прокопса. В наше време с доброта и книга най-много просек на моста да станеш. Онова, дето липсва на Бяно, се е струпало там, дето не му е мястото. В Трънка. На нея дай да се замерва с камъни и зулуми да прави. До две години назад, преди да се замоми, пердашеше наред всички момчетии из махалата. Нашият господ и вашият аллах да са на помощ на онзи, комуто ще скимне да я вземе за жена. — Развеселен, аянът изхихика. — От Манол става човек, ама да не е пустият му мързел. Накараш ли го да работи, все едно че на кръст го разпъваш. Не го ли държиш под око, той по цял ден… — Силдаря щеше да каже „… ками ще точи, фишеци ще свива и ще скита по кориите да гърми с пищовите“, но се опомни навреме, замълча. Потърси нещо друго да запълни мълчанието, но не намери и се задоволи да махне неопределено с ръка. — Имам още един син, войводо. Васил. Доста по-малък е от другите, таман сега гласът му захваща да дебелее. Той пък е събрал всичката лошотия и на тримата, че и на другите четири, дето бог ги прибра. Още няма мъх под носа си, а вече — цял хайдутин.
— Може да се е метнал на родителите си — подхвърли многозначително Тахир ага.
В странното приятелство, което съществуваше между двамата, най-честата задявка беше около тъмните страници в миналото на Силдаря. Тахир ага го подкачаше (в същност незлобливо — малко ли даалийски главатари бяха въздигнати от султаните в аяни и даже в паши?) за нявгашните му подвизи с кърджалии и хайдути, а Георги Силдаря все отричаше. Отричаше, но някак си наполовина, шеговито, със смях в очите, сякаш казваше: „Че съм бил, бил съм; ама ха̀ бакълъм, ако си пишкин, докажи го!“
Той и сега присви устни в сдържан смях, но каза съвсем сериозно:
— Не съм чувал, войводо, в рода на жена ми да е имало хайдути…
Ще рече — по негова линия Васил няма как да носи хайдушка кръв.
Отбеляза си хитрия му отговор Тахир ага и приготви уста да подхвърли нова задявка, но го прекъсна идването на децата. Манол окачи три лампи — смрачаваше се вече, а Трънка изнесе софра, разстла върху нея шарена покривка и подреди шише ракия, чашки и мезета.
Георги Силдаря напълни чашите:
— Е, добре дошъл, войводо!
Ракията наистина беше скоросмъртница — на Тахир ага се стори, че бе глътнал разтопено олово. Той разхлади подлютения си език с хапка катък, хлъцна доволно и се върна към предишния разговор:
— Думаш, Силдар, че не си докрай доволен от децата си. На мен те ми харесват, но ти по̀ ги знаеш, може и да си прав. Мисля си, дали кусурите им не са от туй, дето ги оставяш да дружат само с торлаци…
Тахир ага не бе имал желание да обижда домакина, а видя, че онзи замръзна с протегната ръка над софрата, явно се бе засегнал.
— И какво? Да ги пратя при „елините“? Да им дам за пример хаджи Василовия хаджи Михал или Димитраки чорбаджи?
— Че не са ли „елините“ най-добрата част от вас, българите? И тия, дето ги спомена, хаджи Михал и Димитраки, не са ли първенци на цялата сливенска рая?
По онова време, пък и доста години след това, българите в Сливен се деляха на две класи.
Първите, за които Тахир ага сега говореше, наричаха себе си „елини“ или „благородни“ и държаха в ръцете си общинските работи; силата им произлизаше и от богатството, и от подкрепата на гръцката църква и на турската власт. Те се срамуваха от българската си кръв и се мъчеха — главно чрез подражание — да се приобщят към гърците. Упорито се държаха за гръцките думи, които знаеха, но тъй като те не бяха много, изопачаваха българския си говор, изговаряйки думите с гръцко произношение, а когато и това не стигаше, измисляха несъществуващи гръцки думи (викаха например „боба̀“ на бащата, „нинѐ“ на майката, „нѝни“ вместо бате, „дзидзѝ“ вместо кака…) и в ушите им тези изопачения звучаха като връх на благородство.