„Елините“ живееха в отделни махали, най-много бяха в Мангърската, и трудно допущаха между себе си нов човек. За да станеш „елин“, не стигаше да натрупаш богатство; трябваше с още нещо, поне отиване на хаджилък, да се отделиш от тълпата и — най-главното — да усвоиш „елинския“ начин на живот. Георги Силдаря бе достатъчно богат, за да бъде приет от „елините“, без особена мъка можеше да стане и хаджия, но не само че не правеше опит да се приобщи към тях, но напротив — презираше ги и с неспирна охота разнасяше из града злъчните и подигравателни слова, които се раждаха от неговото презрение. Защо? На този въпрос Тахир ага не намираше приемлив отговор.
Втората и по-голяма класа бяха „торлаците“, простолюдието. Необразовани, но работливи, те имаха земеделието, занаятите и търговията. Имаха още и глумливото самочувствие, с което носеха прикаченото им от елините име. „Торлак“ — на турски нещо средно между „простак“ и „селендур“ — не беше прозвище, което да те накара да се тупаш в гърдите, да се хвалиш. А те не само си викаха торлаци, но го изричаха точно с толкова гордост, колкото незачитане влагаха в „елини“.
Георги Силдаря напълни чашките, остави стъкленицата и се облегна на везаните възглавници.
— Вие, турците, отдавна сте между нас, войводо, но още не сте се научили да ни разбирате. — Докато го слушаше, Тахир ага си помисли, че в думите му има добре пресметната нападка. Турците са между българите — не беше ли това едно прикрито напомняне, че тази земя е българска и че турците са ябанджии? Помисли всичко това Тахир ага, но предпочете да не се обажда. А домакинът продължи: — Какъв български първенец е човек, който се срами от езика и рода си, съска и се назовава „елин“?
— Не името прави човека — напомни аянът. — Виж как е при нас: „коджа“ и „балабан“ се зоват само хайти и пехливани.
— Не името, а родът, войводо. Френките са по-окумуш от вас, турците. Но кажи честно, ти ще уважаваш ли един турчин, който, за да покаже, че е окумуш и акъллия, захване да се нарича френк?
Ахмаклъкът пак остана за турците, но аянът, като не искаше да задълбава по тази обида, гаврътна чашката си, изсумтя едно „Б-р-р-р, люта е пущината!“, избърса мустаци с опакото на ръката си и насочи приказката към онова, за което беше дошъл:
— Аз не съм виждал френк, но и ние не сме чак толкоз серсеми, Георги Силдар. Това може да ти го каже и твоят приятел Генчо Къргов.
— Няма такъв човек между приятелите ми — рече Силдаря, но Тахир ага забеляза, че наостри уши.
— И да не ти е баш приятел, сигурно си чувал за него. Генчо Къргов, хайдутина.
— Чат-пат съм го чувал — неопределено призна другият. — Е, какво за Генчо Къргов, войводо?
— Той също имаше себе си за акъллия, а нас за серсеми. И сега земята пие кръвчицата му някъде по Чукарите…
— Разкажи, разкажи — подкани го Силдаря, докато пак напълваше чашите. — Разкажи да чуем.
И Тахир ага разказа. Мъчеше се гласът му да звучи спокойно, и равнодушно, ала въпреки волята му в него преливаха радост и възбуда.
Научил Тахир ага, че войводата Генчо Къргов отдавна дебнел да обере хазната, дето трябвало да дойде от Елена, да мине през Сливен и да продължи към Стамбул. Научил и решил такъв кюлаф да скрои на хайдутина, че да му върне тъпкано за всички досегашни зулуми. По околни пътища проводил в Елена осемте си най-добри нишанджии с Кула Колаузин начело; двама си останали в дрехите на заптиета, други двама се пременили като хазнатари, петият — като колар, а останалите трима се скрили в колата на мястото на махмудиите и акчетата (защото, хелбете, парите не пътували със същата кола). Уж двама пазачи, пък те — осем, и то отбрани и подбрани и с оръжие за цял табор!
Та потеглила мнимата хазна със салтанати от Елена, пълзяла, що пълзяла през Балкана и на Демир капия12 насреща й — Генчо Къриов: „Дур! Теслим!“13 Обаче криво си бил направил сметката хайдутинът — колата наистина спряла, но не за предаване, а за да заговорят шишанетата. Още първият куршум пронизал гърдите на хайдушкия главатар. Момчетата му наскачали — били, казват, до осемдесет души! — и захванала страшна пукотевица. Две заптиета и до една дузина от Генчо Кърговите кеседжии паднали ранени. Е, хайдутите успели да вдигнат ранения си главатар — нали все пак били десет срещу един! — и се измъкнали. Но на Генчо Къргов песента му е изпята: куршумът комай улучил главната му жила, защото кръвта като шадраван шуртяла из раната.
12
Демир капия (Демиркапу) — „Желязната врата“ (тур.). Местност на стария път Елена — Сливен, близо до извора на р. Луда Камчия.