— А хазната? — запита Георги Силдаря.
Тахир ага се ухили самодоволно:
— Утре по пладне ще бъде тук. През Казан, не през Демир капия. Тръгнала е днес на обед с татарите14 и никой няма хабер какво се намира в обикновените кожени торби. — Аянът пресуши чашката си. — Е, Силдар?
Преди да каже оценката си, домакинът зададе още един въпрос:
— Хората ти уверени ли са, че е бил Генчо Къргов, войводо? Чувах, че този Генчо не върлувал из нашите балкани, запилял се бил някъде.
— Няма грешка, Силдар.
Георги Силдаря сипа ракия на госта, подкани го да пият, после някак унесено си поигра с празната чашка. И когато заговори, беше непривично сериозен, а думите му — пак непривично претеглени:
— Свалям ти шапка на ума и хитростта, Тахир ага. Да бях ваш падишах, сераскир щях да те направя. Защото ти не си юрушджия, а премисляш отдалеко нещата и ги изпипваш по куюмджийски. Такъв човек като тебе може и големи войски да води, и големи битки да печели.
Макар ракията да беше поразмътила главата на сливенския аян, той усети нещо неизречено в думите на Силдаря. Повтори си ги на ум, а после се зарови да открие какво толкова бе премислял Силдаря, преди да ги изрече (зер искрените похвали идват направо от сърцето и не се нуждаят от предварително премисляне). И налучка разрешението на загадката: Тахир ага се радваше на победата, постигната от неговия ум, докато Георги Силдаря хвалеше само ума.
— Не те чух да речеш нещо за победата, Силдар…
— Спечелил си я с акъл, войводо, и имаш право да й се радваш.
— А ти?
Георги Силдаря помълча.
— Не мери себе си и мен с един аршин, Тахир ага. Ти си господар, аз — роб. Знаеш, победата на роба не радва господаря.
— Ще рече: и победата на господаря не радва роба.
— Казах ти, не мери с един аршин. За вас, господарите, хазната е свещено право на султана; за раята обаче тя е охтика и нови кръпки върху потурите. За вас Генчо Къргов е обирник по друмищата, царски душманин; за раята е юнак и закрилник.
Усети Тахир ага как кръвта се качва в главата му. Не от дръзките приказки — очакваше ги и точно заради тях бе дошъл. Но с тия думи гяуринът успя да отрови и помрачи радостта му. Ала почакай, Тахир ага може да обърне и другия край. Още мъничко да го предизвика, още съвсем мъничко, докрай да се разкрие, па…
— Ти си от раята, нали?
Другият го погледна и произнесе бавно:
— Аз не съм мюсюлманин, но съм верен поданик на падишаха, войводо.
Измъкна се, дявол да го вземе! Георги Силдаря съвсем не бил чак толкоз безразсъдно буен, както го мислеше аянът.
Тахир ага остана още около половин час — не искаше да покаже, че бе дошъл само с хвалбата за победата си над прочутия хайдутин.
Когато си тръгваше, Силдаря не беше забравил, та настоя да изпрати с него като придружник сина си Бяно.
3
Защо го сряза Тахир ага? Какво се криеше зад неговата грубост? Вещаеше ли тя някакви по-близки или по-далечни ядове?
Такива мисли глождеха Димитраки чорбаджи след кратката среща с аяна. Стремеше се да не издава вътрешния си смут, крачеше из чаршията достолепно и хладно отговаряше на поздравите, но в себе си се чувствуваше смазан. Какво би бил той без всемогъщата закрила на аяна? Богат може би — само може би, защото богатствата лесно се загубват, ако над тях не е благословията на властта, — но низвергнат настрана от тесния кръг на първенците осъден на бавно изтляване, че даже… Чорбаджията потръпна — самата мисъл за това „даже“ обля снагата му с хлад.
Озърна се. Не, сякаш никой не бе забелязал как трепери от студ през августовската вечер. После пък се уплаши да не би околните да са го видели как се оглежда като заек. И веднага си каза, че трябва да се прибере в къщи и там, далеч от людете, да изчака възвръщането на душевното си равновесие. И се отправи с широки крачки нагоре, към Мангърската. Но някъде по средата на пътя спря, помисли: самотата сега щеше да го поболее; нужно му беше да се поразсее, да побъбри, че едва тогава да се затвори у дома.
Точно в такова състояние беше Димитраки чорбаджи, когато един младеж чинно спря пред него и свали калпак. Нещо в мутрата на този млад човек му се стори познато; сякаш и друг път бе виждал това смугло като на циганин лице, четинестата, от една неделя небръсната брада, щръкналите ябълчни кости и хлътналите бузи под тях. После се усъмни — той май нямаше познати, на които така да личи, че не си дояждат.
14
През епохата преносвачи на пощата са били почти изключително татари и често за мнозина „татарин“ и „пощаджия“ са били синонимни понятия.