— Добър вечер, чорбаджи Димитре — поздрави онзи и чорбаджията още повече се наежи вътрешно. Така ставаше с него всякога, когато му викаха Димитър, а не Димитраки. — Аз съм Мавроди. Мавроди, на Иван Коджакара синът…
Да, сега Димитраки го позна. По-право — позна бащата в чертите на сина. Но това не спомогна да се разведри настроението му.
— При мене ли идвас, Мавроди?
— При тебе, чорбаджи. За помощ съм дошъл да те помоля. Заем ти прося, чорбаджи, не милостиня — уточни младежът. — Искам абаджийство да започна, пък нямам нищо освен тези две ръце. Нито станове, нито пари за вълна, нито даже стая за работилница. — Издадената напред адамова ябълка на Мавроди подскочи няколко пъти на плач. — И в къщи лошо, чорбаджи Димитре. Знаеш, болна майка имам и невръстно сестриче. А глад…
— Не те ли е срам да просис бе! — изхока го Димитраки. — Млад цовек си, засто не се уловис при някого на работа?
Мавроди го стрелна с поглед, но преглътна обидата:
— Улових се, чорбаджи. При Руфик бей измекярин се улових, ала ме излъга, не ми плати хака. Не ми отказвай помощта си — настоя. — Ще работя като вол и ще ти върна заема! Само не ми отказвай! Спомни си баща ми, чорбаджи Димитре. Турците го утрепаха, когато твой имот пазеше…
Това беше вярно. До преди три години Иван Коджакара служеше като ратай на Димитраки. Таман овършали зърното от чаирлииските15 ниви, дошли няколко читаци и се опитали да задигнат пълните чували. Иван се възпротивил, стигнало се до бой. Е, опазил чувалите, но останал до тях с куршум в сляпото око. Помнеше, разбира се, всичко това чорбаджията, но този спомен не го трогна. Развика се:
— Я си обирай крусите, просек такъв! Какво като утрепали баста ти турците? Да не съм го утрепал аз? — Изсумтя: — Ама ха! — и продължи нататък по пътя си, без изобщо да погледне повече молителя.
Слезе надолу и извървя целия Аба пазар, после свърна наляво и стигна до Тевната16 чаршия, а гневът му не стихваше. Сега го беше яд на самия него — защо трябваше да натири така сина на Иван Коджакара? Мигар щеше да се разори с даването на някой и друг грош? (Онзи беше искал пари, за да подхване работа, а това означаваше много повече от „някой и друг грош“; Димитраки обаче не можеше да си представи да даде повече.) Друг път той не отказваше подобни милостини. Даваше ги, та да видят хората и да рекат: „Наистина е пръв между първите Димитраки чорбаджи. Има той широка ръка и не оставя людете, които са му работили, да се валят в калта.“ А този път…
Не влезе в Тевната — нямаше никаква работа тук, пък и не му се нравеше тъмнотията, та още веднъж сви наляво и като минаваше покрай храма „Свети Димитър“, вече знаеше накъде го водят крачките му: към църковния метох.17 Там щеше да завари други чорбаджии от общинарите, щеше да побъбри с тях, да се поразвлече с някоя клюка, да вземе за в къщи един бърдак зехтин от църковния. (И това той правеше честичко; не толкова за зехтина — с един бърдак зехтин ли ще забогатее Димитраки чорбаджи? — колкото да се знае, че е властник, разпореждащ се с църковната община като със своя бащиния.) Сега, когато най-сетне знаеше къде и за какво отива, стъпките му станаха и по-леки, и по-бързи.
Не му провървя — в метоха бяха само таксидиотът18 Партений и архиерейският наместник Кириак. Не че не ги обичаше Димитраки, не. Полезни му бяха двамата: калугерът, изповедник на християните от почти целия град, научаваше всички тайни на хората и срещу една-две махмудии ги подшушваше на чорбаджията, а Кириак печелеше за него благоволението на одринския владика. Но те бяха тунеядци, поменуваха от подаянията на хората и затова Димитраки не ги смяташе равни на себе си, или поне до толкова равни, че да сподели с тях грижите и съмненията си.
Седна той на миндера срещу тях, извади от пояса броеницата си, запремята зърната и се заслуша в приказките. Като на добри набожници, речта на двамата плавно се лееше на гръцки; Димитраки им разбираше през две, че и през три думи, но тъй или иначе схвана, че както обикновено, говореха за пари. Партений — тлъст и пухкав мъж на тридесетина години, тесен в раменете и широк в задника, със смешно рядка брада на кьосавото си лице — се оплакваше, че сливналии били загубили нявгашната си богоугодна ревност и вече не купували нито костички на светии, нито тресчици от кръста Христов, нито парцалчета от онази плащеница, с която Богородица Мария завила някога тялото на божествения си син. Кириак го изслушваше разсеяно, после се вайкаше, че още никой не е платил църковния данък и че ако върви все тъй, няма да могат да пратят дължимото на преподобния патрик Герасим в Одрин. Не се вмесваше в еднообразния им разговор чорбаджията, мълчеше си настрана и те постепенно дотолкова го забравиха, че той проводи прислужника за едно кафе, изсърба го, после нареди да му се донесе и едно бърдаче зехтин от „Свети Димитър“, а те все мърмореха своето си. Едва когато се накани да става, те невям се сапикасаха, защото извърнаха погледи към него и Партений попита на български с тънкия си гласец:
16
Т.е. Тъмната (или Покритата). Тази чаршия — тясна уличка (пасаж) с дюкяни на различни занаятчии от двете страни — била покрита за пазене сянка с дъсчен покрив без керемиди и затова била тъмна.
18
Таксидиот (гр.) — монах, който пътува с поръка да събира помощи за манастира си или да кани поклонници.