— Нищо ли няма да кажеш, Димитраки чорбаджи? Изслуша болките ни, пък си тръгваш без едно слово…
— Какво да ви каза? — изпъшка чорбаджията, докато развързваше възела на свитите си по турски крака и ги спущаше на пода. — Хем сте прави, хем не сте. Засто се оплаквате? Кога друг път са се пълнили църковните каси осте през август?… — Той подръпна потурите си, залепнали о бедрата, и сдържано кимна: — Останете със здраве.
Като излезе от метоха с бърдак в ръка, навън вече беше се смрачило. Той затътри еминиите си към къщи — и този половин сахат в метоха не го разсея, а само прибави и досада към предишното раздразнение.
В началото на Мангърската махала почти се сблъска с хаджи Михал — единствения сливенски „елин“, към когото изпитваше неволно страхопочитание. Неволно и необяснимо — външно хаджи Михал с нищо не го превъзхождаше: беше богат, но богатството му надали надвишаваше неговото, на Димитраки; в общинските работи не се месеше, стоеше настрана от тях и това от само себе си го поставяше по-долу от първия чорбаджия; беше от виден род — четвърто дете на покойния хаджи Васил чорбаджи, — ала Димитракиевият не беше по-малко виден; чрез брат си хаджи Коста търгуваше направо с Цариград, но и Димитраки не правеше алъш-вериш с простите караабаджии. Ето, уж в нищо не го превъзхождаше хаджи Михал, а изпитваше към него и уважение, и завист, че и малко страх. И не можеше да проумее на какво се дължеше прекомерният ихтибар, който му правеха „елини“, торлаци, турци, че и сам Тахир ага.
Двамата мъже се поздравиха, спряха наблизо до входа на Нурул Кудус джамия и се осведомиха за здравето и семействата си. Димитраки с всички сили се стараеше държането му да не е под хаджи Михаловото и вътрешно се проклинаше — така, с бърдак църковен зехтин ли трябваше да го срещне видният сливналия?
— Търгуваш ли още с аба, Димитраки чорбаджи? — запита хаджията.
Димитраки наостри уши. Две неща в това просто запитване му направиха впечатление: самата тема и липсата на „елинско“ произношение в устата на хаджи Михал. Чорбаджията се зарече да бъде предпазлив в приказките за абата и за всеки случай също изостави благородното съскане в говора си.
— Малко, хаджи. — Той попритули бърдака зад гърба си. — Колкото да спася десетината абаджии, мои предишни ратаи, от хитрините на анадолските купци.
На младини близките на хаджи Михал го наричаха „Чакър“ заради тъмната му коса и бистросините очи. Този прякор отдавна беше забравен: без да беше стар (тези дни, в началото на септември, щеше да навърши четиридесет и две години), Михаловата коса беше съвсем посивяла и клонеше повече към бялото, отколкото към черното. Рано побелялата глава не му придаваше вид на старец; тя само засилваше и подчертаваше мъдрия израз на лицето, улегналостта на думите и обноските му. Впрочем именно улегналостта беше онова качество на хаджията, което най-силно се набиваше в очи и караше да не се забелязват някои негови недостатъци, като например възниският ръст и известната небрежност в облеклото, недопустима за човек с неговото положение.
— Може би си сгрешил, чорбаджи — поклати глава той. — Тази година ще има незапомнено търсене на аба. Казват, султанът заповядал облекло по нов тертип за аскера. И пак до сливенската аба ще опрат. Ние с Нако и Коста — ставаше дума за братята му — сме решили да вложим доста суха пара в абата.
Димитраки имаше желание да каже нещо в смисъл, че работата му вече много е пораснала, за да разчита на грошовете от препродажбата на абата. Но се отказа — след последното признание на хаджи Михал такава приказка щеше да прозвучи като пуешко перчене. И вместо това попита:
— Ще има ли сметка, хаджи? В Цариград един топ се продава двайсет и три — двайсет и четири гроша. Абаджиите не го дават под шестнайсет. Е, Тахир ага го пазари с търговците по двайсет, ама…
Сепна се — може би беше неразумно да каже пред хаджи Михал онова, което следваше. Но хаджията спокойно завърши мисълта му:
— … ама дава на ръка най-много по осемнайсет. Така е.
— И какво остава на търговеца? Два гроша на топ.