Речено-сторено. Удариха Индже и Токатджиклията навътре в Балкана, пътем подложиха на сеч и огън две-три села — и Жеравна между тях — и в един хубав ден спряха конете си пред Котел. Гледаха двамата и не вярваха на очите си; не село бе Котел, а същинска крепост. И шарамполът му не от дървени колове като сливенския, а от дялан камък и с обковани порти. Погледнаха те, но главатарят главатар ли е, ако не е курназ? И рекоха на людете си: Кой е луд да гради такава стена, ако зад нея няма съкровища и хубавици?
Както обикновено, първом изпратиха илчия. Върна се с клюмнал нос илчията и смутолеви: „Щом е толкоз ербап, нека заповяда Инджето — бил му рекъл котленският първенец Божил чорбаджи. — Да даде юруш на Котел, пък тогаз ще видим кой кум, кой сват.“ Слисаха се кърджалиите на такъв сербезлък у раята. Бейове, паши, та дори и султан Селим хан трети трепереше в стамбулските си сараи от имената на Индже Стоян и Токатджиклията, та този котленски чорбаджия ли намери да им се зъби? Ожесточиха ги подигравателните слова на Божил и те наистина дадоха юруш. Дадоха и… се върнаха. А две дузини убити останаха под шарампола.
Шест пъти се повтори юрушът и шест пъти се връщаха кърджалиите. А смайването на Индже Стоян и от котленци, и от Божил чорбаджи все растеше. На седмия юруш — последния — той го видя с очите си. То беше в лютата битка при оная порта на шарампола, която по-късно щеше да бъде наречена Грънчерюва, да се запомни името на загиналия при защитата и Петър Грънчеря. Там котленци се огънаха и понечиха да отстъпят, когато някой извика: „Божил“. След думата се появи и сами Божил чорбаджи, висок и снажен, с разкъсани потури и минтан, с опушено лице, напръскано с кръв и прорязано от вадички пот, и с оръжие и в двете ръце. Като лъв се мяташе той по стената и докато десницата му щедро сееше гибел, викът му разтърси земята, и небето:
„Елате, вашата мама, гъжвалии!… Елате!… Елате да видите как българин знае да мре и да надвива!…“
Спомените на Индже Стоян винаги стигаха само до тази точка: до картината на развихрилата се върху шарампола смърт, до образа на великана сред нея и до думичката „българин“. Всичко преди и всичко след този час бледнееше в съзнанието на войводата. Дори победата на котленци над кърджалиите, за които цяло Загоре пееше:
той, въпреки поражението си — своето и на Токатджиклията, — хранеше само този спомен. По-сетнешното му оставане при кърджалиите и опитите му да скара Кара Фейзи с Омер Драза, кроежите за българското въстание, които бяха правили със странджанеца Вълко Бимбеля, връщането му към хайдутството, прославило го като отмъстител и закрилник — всичко, всичко се губеше, щом го сравнеше с оня миг на стената и с гордите думи, които го, пробудиха за втори живот: „Как българин знае да мре и да надвива!…“
Оттогава насам Индже не бе пропущал случай да попита за Божил чорбаджи. Отдалече му бе простил чрезмерната слабост към жените — кой е онзи, който е стъпвал по тази земя на изкушения и е останал безгрешен? — после, все така отдалече, бе страдал искрено, когато Божил бе загинал мърцина.3
… Сега Индже Стоян бе дошъл да се прости и с Котел, и със сянката на Божил. Неговите люде не го разбираха. Или може би само Кара Колю, верният му байрактар. Но дали и той, запазил в гърдите си безметежността на равнинците4, можеше да разбере и оправдае чудатото хрумване на своя побратим, лютия уж планинец-сливналия, довело го за поклон тук?
Беше горещ августовски ден, но Индже Стоян потръпна. Хвърли последен поглед към белостенния Котел, пък се извърна и тръгна назад. Сега, макар по нанадолнище, вървеше тежко, уморено, отпуснато.
3
Божил Саботинов — познат повече като Божил чорбаджи — е историческа личност. Исторически достоверни са и подвизите му на боец и началник по време на кърджалийските нападения срещу Котел. Избран за чорбаджия от населението и признат от турската власт, той бил първенец на селото до 1808 г., когато бил убит от свои съселяни.
Опитите обаче на някои историци (напр. Ради Боев — „Стоян Индже войвода“, ДВИ, София 1956) да представят смъртта му като резултат на някакво селско антифеодално въстание през епохата са неоснователни. Както установи още М. Арнаудов („Из миналото на Котел“, ГСУ — ИФФ, кн. ХХⅤІІ, 1, София 1931), Божил се е прочул като чорбаджия, който използувал властта си, за да си проправя — понякога дори с цената на смъртта на свои съселяни — път до жените. Убийството му е било отмъщение за неговите любовни похождения.
За тази слабост на Божил чорбаджи говори и следната песен:
4
Кара Колю, прочутият „кючук байрактар“ на Индже войвода, бил родом от с. Омарчево, Новозагорсюи район, Сливенски окръг.