2
Привечер дружината спря на Агликина поляна. Там, където от памтивека се сбираха хайдушките дружини. Индже щеше да разпусне своята…
Наглед всичко беше, както обикновено — неколцина разседлаха и спънаха конете, други се разшетаха за съчки и сухи клони, трети на бърза ръка заклаха овцете, пренесени дотук вързани като бохчи зад седлата. Наглед!… А в същност всички усещаха тъжната съдбовност на този час; усещаха я, плахо я чакаха, преживяваха я, преди да се е сбъднала.
Когато лумнаха огньовете и овцете, набучени на шиш, цвърнаха над тях, Кара Колю бавно повлече крака към войводата. Беше възнисък и набит, косата му, някога катраненочерна, сега беше съвсем посивяла (Колю байрактар на възраст беше колкото Индже, ако не и някоя година по-стар) и покрай нея лицето му, открай време мургаво, изглеждаше черно като на арапин. Подобно на другите хора, прекарали по-голямата част от живота си на седлото, той вървеше тромаво, с разкривени крачки, почти несръчно.
Застана пред седналия на земята Индже, помълча, бутна с палец калпака към темето си, премести се от крак на крак и най-сетне попита късо:
— Сега ли?
Прекарали трийсет години един до друг, те нямаха нужда от повече думи.
— После — отговори Индже Стоян. С това „после“ хитруваше със съдбата и крадеше от нея още един час. И с гузно съзнание обясни: — Нека се нахранят момчетата…
Нищо не рече Кара Колю и се отдалечи със своята смешновата, клатушкаща се походка.
Но часовете минават бързо. И най-бързо — крадените. Когато и последният кокал беше оглозган, Индже се изправи, отмахна с привично движение дългите си коси и изчака хората да сключат кръг около него.
Петдесетте му години бяха променили много неща в него, но едно бяха пощадили — снагата му. Снагата му — все тъй права и висока, тънка като на юноша и гъвкава като на хороводец; нали заради нея преди три десетилетия притуриха към името му „индже“?
Огледа се Индже Стоян. Седемдесет чифта очи бяха вторачени в него, чакаха думата му.
— Знаете какво имам да ви кажа, нали?
Никой не му отговори. Ала в това мълчание имаше нямо потвърждение, не и ням въпрос.
— Това е, братя. Последен път ще преспим заедно край огньовете, а утре — към четирите краища на света. Ние с Колю поемаме на север, към Влашко или Молдова. Вие… вие накъдето ви потеглят сърцата. — Той отново обиколи с поглед скупчените около нозете му мъже. — Ако някой има още хесап за уреждане, нека още тази нощ го уреди с Кара Колю. Зер утре ще бъде късно…
До шепот изтъня гласът му и после млъкна. Мълчаха и другите. Най-после се обади Марин Дръндар от Топлешките колиби. Вече петнайсетина години беше в дружината. Животът и орисията му — като на мнозина: бей някакъв насилил Мариновата невеста, а Марин сетне му строшил главата с топора и хайде в Стара планина. Имаше хриплив и като че продран от викане глас.
— И защо ще се делим, войводо?
Индже Стоян помисли и отвърна тихо:
— За нас вече няма живот по тези места, братя. Превиха глави недоволниците. Даалиите се оядоха и мирясаха; крепят се само Дели Кадри Пиргозлията и брат му Бекли Мехмед, ама и те, чувам, кандисали за по едно пусто аянство на султана ибрици да станат. Пазвантоглу си умря от охтика във Видин и царщината му се разпиля от само себе си. Остана ли друг? Не, само ние. А срещу нас — всичките паши и всичките султан Махмудови низами. Рано ли ни е майка родила, късно ли… Това е, братя. Ще загасим утре огньовете, ще се прегърнем за последно и…
— Пръснаха се седемдесетте хайдути из поляната на групички по двама, по трима. Когато останаха сами, Индже Стоян кимна на байрактаря си:
— Повикай ги.
Кара Колю пак го разбра. Но този път за всеки случай попита:
— Тримата?
— Тримата — потвърди войводата. — Кара Танас, Георги Силдаря и Сяро Барутчията. Да дойдат ей там, под оня дъб.
След малко петимата мъже се събраха. Предвидливият Кара Колю пренесе няколко разпалени главни и чевръсто скъта весел огнец.
Сяро, човек-планина, беше грамада от мускули и кости. Главата му — плосколика, месеста, без вежди, украсена само от два провиснали мустака — сякаш излизаше направо от раменете: така дебел и силен беше бръснатият му врат.
До него седеше Кара Танас, хайдутинът от сливенското село Катунище — същото онова, за което казваха: „Осем къщи — девет хайдутина.“5 Висок, жилест, с тънко изрязани черти беше Кара Танас, постоянният израз на лицето му бяха потиснатостта и тихата печал, само в битките срещу турците се променяше — тогава то се изкривяваше от ярост и в замислените очи бликваха ненавист и зла стръв. Кара Танас не отстъпваше на Сяро по сила, но неговата сила беше друга, не като Сяровата; ако Сяро можеше да се оприличи на канара, дъб-столетник или бик, пъргавината на Кара Танас напомняше рис.