Третият от повиканите, Георги, беше висок почти колкото Кара Танас, но имаше толкова широки плещи, че изглеждаше по-скоро нисък. И неговото тяло като на грамадния Сяро излъчваше първична сила — нали заради нея го бяха прякоросали Силдар!, — но тя бе съчетана с Кара Танасовата гъвкавина и подвижност. Лицето му — правоъгълно, кокалесто, сякаш издялано от камък — беше живо, многоизразно: широкото гладко чело подхождаше на мъдрец, тънките чувствителни ноздри — на сладострастник, гъстите триъгълни, вежди — на злосторник, а черните подстригани мустаци — на славолюбец. Само маслинените му очи не можеха да се определят с една дума; те подхождаха на всякакъв човек: сега жестоки, след минута кротки и тъжни, след още една — несдържано весели.
— Е, чухте преди малко — уж бодро рече Индже, — ще се разделяме. — Помълча малко, но никой от тримата не проговори; само Сяро изръмжа неопределено. — За другите казах: всеки да хваща пътя си. Но за вас тримата искам да зная кой какво е избрал за себе си.
— Аз ще се върна в Сливен — пръв се обади Барутчията. Имаше такъв глас, сякаш бичкия пъшкаше над дебела талпа. — Ще се върна и ще подхвана стария занаят.
— Ти, Танасе?
— Тук, в Стара планина ще остана, войводо — глухо отговори запитаният. — В Катунище ме чака въже. Да тръгна по чужди земи не искам. Сговорихме се с няколко момчета — той кимна към огньовете и тъмните фигури, налягали край тях, — тук, в гората ще останем. Досега ни е хранил и приютявал Балканът, невям и занапред няма да ни отблъсне.
— Хубаво! — откъсна се от устните на Кара Колю.
— А ти, Силдар?
— Да ти кажа право — и аз не зная, войводо. Мислих, мислих, нищо не измислих. Но май ще взема жената и челядта и — подир тебе. Нататък върви работата. Пък където си ти, там и ръцете на Георги Силдаря няма да останат яйляк.
— Колко деца имаш?
— Осем. — Черните зеници на Георги грейнаха самодоволно. — Осем живи, искам да кажа: пет момчета и три дъщери.
— Добре си се потрудил, няма какво — вметна полугласно Сяро.
— И сега къде е семейството ти? — продължи да разпитва Индже.
— А, не съм луд да ги оставя в Сливен, та всеки да разбере от какъв корен са издънки. На село са, войводо. На село са и в селото всички знаят, че баща им е овчар някъде в Добруджа.
— Хубаво! — отново се обади байрактарят. Можеше да каже това свое „Хубаво!“, понеже той единствен знаеше мислите и кроежите на Индже Стоян.
Войводата поклати глава:
— Не, няма да дойдеш с мене, ще се върнеш в Сливен, Силдар. Аз разпуснах дружината, но вас тримата — не. Ще…
— Значи заедно ще вървим? — с надежда го прекъсна Кара Танас.
— Не, братя. Ще се разделим, но от клетвата ви още не ще ви освободя. Били сте ми верни, верен съм ви бил и аз. Та и сега: ще чакате знак от мене, ако трябва — сто години ще го чакате, но получите ли го, на часа с днешната вярност да се наредите под байрака ми. Давате ли обет?
— Даваме — нестройно отговориха тримата, но Сяро дотури:
— Ама не те разбирам твърде добре, войводо.
Индже им обясни. Той искаше Георги Силдаря и Сяро Барутчията да се върнат в Сливен, но даже да умират, да не показват, че се познават. Кара Танас нека остане в Сливенския Балкан, ала и той да не се познава с другите двама. Какво си бе наумил войводата, не им каза. Но десет пъти рече и клетва даде, че ще бъде ден, когато ще прати хабер за тях. Това беше заветът му.
Повториха клетвата си. Повториха я простичко, но Индже знаеше: такива хора рядко изричат дума, ала изрекат ли я веднъж, умират за нея.
— Дайте ми по един нишан, братя. Ако не мога сам да ви потърся, подчинете се на човека, който ще ви покаже нишана. Дайте ми по нещо, дето и в преизподнята да го видите, пак да го познаете.
Какво можеха да му дадат тези хора? Какво свое нещо имаха, че да му го дадат? — Освен ризите и потурите — пък комай и те също, — всичко у тях бе ягма, плячка.
Но дадоха му. Георги Силдаря свали от кутрето си желязното пръстенче; преди години то бе красило пръста на една хубава кадъна някъде към Бунар-Хисар. Кара Танас се раздели с прочутата си сребърна кутия за тютюн, цялата покрита с резки; всяка резка по нея означаваше един убит агарянин. Сяро Барутчията свали от дебелия си врат златната пендара. Никога не се делеше от нея: пробил я беше с гвоздей и през дупката прокара обикновена конопена връв; нито той знаеше, нито другите можеха да му кажат, че върху нея личеше образът на българския цар Иван Асен ІІ…
— Господ да ме убие, ако знам какви ще ги бъркам в Сливен — изпъшка Георги.