— Помислил съм и за това — рече Индже Стоян и кимна на байрактаря си. Предугадил, както винаги мислите му, Кара Колю вече му подаваше пет торбички. — Тази е за тебе — подаде войводата първата торбичка на Сяро. — Злато. Да имаш, докато потръгне пак занаятът. Тази вземи ти, Танасе. Ще ти бъде трудно, дорде се укротясат гъжвалиите и си събереш ятаци. А тези три са за тебе, Силдар. Баш търговец в Сливен искам да станеш.
— Търговец? — искрено се смая хайдутинът.
— Търговец. И няма да стискаш парите, щедро ще ги харчиш… — Чак сега се засмя Индже. — Все едно че са крадени… От мен запомни едно: турчинът е подозрителен и се бои от бедняка, а от богатия страх няма.
Главните пред нозете им се събориха шумно и от тях полетяха хиляди огнени пръски.
Индже Стоян се изправи:
— Запомнихте ли завѐта ми? Тогаз… Е, прощавайте, братя…
Първа част
Измамна тишина
Ислимье (Сливен) е шерифска каза от сто и петдесет акчета. Градът е разположен на една възвишеност в полите на едно високо бърдо, което е слепено с Чалъкавашката планина. Целият е покрит с лозя и градини и през къщите текат вадички. Прозорците на къщите гледат към богатата равнина, която е на юг. Има дванайсет мюсюлмански храмове, от които чаршийската джамия с едно минаре е най-светла и се пълни с богомолци… Безброй вади текат от височините и по тях има многобройни брашнени воденици, чаркове и табашки долапи за козяци, килими и кебета… Жителите (т.е. турците) обличат разни сукнени облекла и говорят и български. Раята е изключително българска.
1
Както му беше обичаят, привечер Тахир ага излезе на разходка.
Щом прекрачи прага на къщата си и стъпи върху новия калдъръм на улицата, изпод сянката на яловата круша от другата страна на малкото мегданче се появи „Патриката“ Ахмед, ясъкчията му, като прибираше в пояса си недоизпушения чибук. Присъствието на този бинкоски6 дингил, дълъг до три аршина, винаги накачулен с калъчи и пищови, дразнеше агата. За какво бе нужен ясъкчия нему, аяна, станал пословичен с това, че ходи из своя град без кесия (кому ще хрумне глупешката мисъл да иска за нещо пари от Тахир ага?), но и без силях? Кой би посегнал, правоверен или гяурин, на страшния, но и справедлив аян, който с еднаква леснота трепе и защищава и рая, и мюсюлмани? Та не беше ли този град, управляван от желязната ръка на Тахир, най-тихото и уредено място в обширния девлет на султана? Е, случваше се наистина отвреме-навреме хайдутин да стори зулум в Балкана или хаирсъзин-турчин да напълни — бисмиллах!7 — корема на хубава гяурка с някое здраво момче, но стадо без мърша бива ли? Ясъкчията съкълдисваше господарската душа на Тахир ага и той — ден подир ден — години вече псуваше, че му го бяха наложили. Но днес настроението му беше тъй ведро, че дори появата на „Патриката“ не помрачи настроението му.
Аянът по привичка подръпна чепкена и оправи чалмата си, пък хвърли поглед наоколо. Подранил беше — на запад слънцето едва-едва е опряло лакти на Урум Тарла и Бармук баир! Мисълта, че това подраняване щеше да го принуди да направи вечерната си молитва в някоя джамия, отначало го подразни (не че беше лош мюсюлманин, напротив, ала мразеше да се вре с разните там михлюзи по джамиите и коленичейки, да гледа кирливите им пети), но имаше причина за неговото необичайно избързване и заради нея, примирил се с предстоящата молитва в джамията, той дори се усмихна. Че знаеше: откакто сабахлен получи хубавия хабер, целия ден все искаше да се похвали пред някого.
Отмести очи на север Тахир ага и минута-две съзерцава мътното сияние над Сините камъни и гордо устремената към небето Чаталка, сетне кимна на Ахмед и полека закрачи към Татар мезар. Тъй правеше той: през Татар мезар излизаше до реката, после поемаше нагоре срещу течението й, продължаваше по Новоселския или Селишкия боаз да наслади погледа си по чудните бои на губерите и чергите, проснати по сергиите пред долапи и бари, и да отмори слуха си със сънното ромолене на водата в хавузите, а вече по здрач се прибираше, като следваше същия път. Изобщо по-настрана от шума на чаршията, от досадата на хората; до гуша бяха дошли на Тахир ага хвалебствията на подмазвачите, гъгненето на просителите — цял ден ги слуша, защо да трови с тях и разходката си? Днес обаче не му трябваше тишината на крайните махали. Новината имаше нужда от хора. Какво е една победа, ако не върви от уста на уста?
Аянът стигна до тази мисъл, когато вече бе преминал вадата при Айше Хатун и навлизаше в Татар мезар. Друг път на това място той винаги си промърморваше по някоя злъчна дума за тези „пис татари“ (не ги обичаше още преди онази случка с есирлийския султан), безподобната нечистотия на които бе станала причина чумата да ги натръшка до крак и… от тях да остане само името на махалата8; сега, поддал се на внезапното си решение, той остави на мира костите на татарите и следван на три крачки от изненадания Ахмед, свърна наляво, към града.
8
Татар мезар — „Татарски гроб“ — име на махала в Сливен, използувано и днес. На това място — тогава покрайнина на града — около 1811 г. се заселили известен брой татарски семейства, измрели до един при последвалата чумна епидемия и погребани в дворовете на къщите им.