В турските махали Ески Джами и Ески Намазгях цареше тишина — агите още си почиваха по кьошковете или в хладината на херодаите, преживяха тлъстите обеди и така щеше да бъде до сумрак, когато, прозявайки се, щяха да повлекат папуци към най-близкото кафене, та да прогонят махмурлука си с филджан каймаклия кафе. Друг господ владееше в по-горната, Кафтанджийската махала. Отдалеч Тахир ага долови равномерните удари на чуковете, по-късно го лъхна и парливият мирис на разгорян кюмюр и разтопен метал от бакърджийниците и тюфекханетата. Аянът не се интересуваше от бакърджиите, конаците му и без това бяха пълни догоре с всякакви тави, харании, ибрици и сахани, ала друго нещо бяха тюфекчиите — зер оръжието не е каква да е, а девлет-работа и Тахир ага два пъти в годината пращаше доклади за него направо до Портата.
Аянът премисляше тези неща и докато се колебаеше да се отбие ли при някой тюфекчия — ей така, макар да надзърне само, — отмина две-три тюфекханета. Но после с изненада забеляза, че краката му са спрели от само себе си, а погледът му гали няколко готови, адамбой дълги пушки — „джувери“, по кондаците на които с топъл блясък грееха седефени украси. Любопитството надви предишното колебание. Тахир ага приближи и огледа отблизо подредените по стената пушки, после направи още крачка-две и се загледа в самото тюфекхане. Там едно дванайсетгодишно момче, черно-почерняло от пушека, дърпаше пръта на духалото; друг, калфа трябва да беше, с големи клещи държеше в жаравата едно разкалено дълго желязо. По-нататък трима млади мъже приликата в лицата им издаваше, че са братя, бяха заети да пробиват една вече изкована цев: единият въртеше тежкото колело, другите направляваха цевта да бъде точно срещу челичената бургия, която колелото движеше. Не забеляза нечакания гост и майсторът на тюфекхането; седнал настрана от останалите, заградил се с най-различни алеати, той правеше, най-сложното в една пушка — нагласяше чарковете й.
Но заглъхна духалото, а след предупредителното покашляне на момчето замлъкна и свистенето на бургията. Последен, който вдигна очи и забеляза надничащия от вратата аян, беше майсторът. Видя го, но не показа нито изненада, нито някакво престараване: грижливо подпря на станока почти готовата пушка, подреди алеатите си, пък едва тогава се изправи и като бършеше ръце в кожената си престилка, приближи към знатния гост. На крачка зад него застанаха тримата левенти, които допреди минута пробиваха новата цев; стиснатите им юмруци висяха като шест топуза покрай телата им.
— Колагеле, тюфекчи! — поздрави пръв Тахир ага.
— Добре дошъл, войводо — отговори без раболепие майсторът и тези думи едновременно се понравиха и поразядосаха аяна: хареса му простият и безхитростен начин на посрещането, но го подразниха българските думи — е, знаеше се, че в Сливен всички тюфекчии са българи (в този занаят изобщо нямаше правоверни), но защо пък да попадне точно на човек, който и един поздрав не може да върже на турски?
— Как е? — Тахир ага, преминал на български, се постара да прикрие първоначалното си недоволство. — Върви ли занаятът?
— Никой занаят не върви сам, войводо. Вървят ръцете, пък занаятът ги следва отдире. — Човекът замълча, сякаш очакваше нов въпрос, но изненаданият от мъдрите му думи аян (в този град аяните открай време бяха наричани също и войводи) не проговаряше. — А иначе за вървене — върви — някак снизходително продължи майсторът. — Рече бог, този път дойде по-хубаво сурово желязо от Самоков. Една ока пречистено желязо изкарваме не от три, а от две и половина самоковско. Така и трудът е по-лек, и печалбата ще е по-голяма.
— Разликата да не я плати низамът, който ще стреля с пушката? — подхвърли турчинът. Подхвърли го ей тъй, на майтап, но видя, че другият се засегна, а тримата зад него се изчервиха от обида и гняв.
— Нека ми покажат една-едничка калпава пушка, излязла от ръцете на уста Кутьо — с достойнство рече тюфекчията, — пък нека я строшат в главата ми.
Лоша и несполучлива шега е била Тахираговата. Това той почувствува още като я изрече, а напълно се убеди, когато чу името на майстора. Че хаджи Кутьо беше прочут далеч извън Сливен и сливенската каза. Говореше се, че едно време Мустафа паша Байрактар, онзи, дето свалил Мустафа хан Четвърти и въздигнал на негово място сегашния Махмуд, не признавал друго оръжие освен изработеното от сливенския уста Кутьо.