— Пошегувах се, майсторе — благородно се извини аянът. — Сам виждам, пушки за чудо и приказ правиш. — Той кимна към онези, които го бяха привлекли към тюфекхането. — Ще дойда някой път и за мен една да пазаря.
Думите му поразсеяха първоначалното напрежение. Лицето на хаджи Кутьо се поотпусна.
— Не знам дали ще пазариш с мене, войводо. Остарях вече, очите недовиждат и ръцете не държат здраво алеатите, потреперват. А човек със слабо око и несигурна ръка не е за тюфекчия. Но ако не ме намериш тук, когато дойдеш, ей с този поприказвай. — Майсторът улови за рамото и избута до себе си един от младите мъже. И го похвали: — Синът ми Паскал. Паскал хаджи Кутьов. Запомни това име, войводо. То ще затъмни моето в тюфекчийския занаят.
Аянът избъбри нещо неясно за поздрав и отмина. Не беше направил повече от четири-пет крачки, когато зад гърба му пак запъшка духалото, пригласяно от свистенето на бургията, отново захапала кованото желязо.
Вървеше Тахир ага, ослушваше се и по хлопането отляво и дясно познаваше: тук живее тюфекчия, там — бакърджия, по-нататък — бъчвар, дограмаджия… А от която къща не се разнасяха удари на чук или тесла, от нея до ухото долиташе глухо прихлопване на ватали, които набиват нишките на абата, нямаше български дом в този град, в който от сутрин до вечер да не хлопат така по няколко стана, за да съберат за годината до сто хиляди топа — цялата османска войска се обличаше с абата, изтъкана от тукашните българи. Аянът изкриви устни в кисела усмивка. Понякога правоверните — особено ходжи и молли — го обвиняваха, че прекомерно зачитал раята. Не беше в зачитането работата. Но всеки може да мине през Ески Джами и Кафтанджийската махала, да сравни господарските салтанати на агите с продънени чешири и волското залягане над работата на раята. Па ако има акъл, ще разбере, че не от аянското зачитане иде боллукът на едните и съкънтията на другите.
Той продължи надолу, все така следван от „Патриката“ Ахмед. Постепенно друг един шум, който идваше срещу него, заглуши ударите на чуковете — трескавата и възбудена гълчава на чаршията.
Тахир ага отговори на няколко поздрава и излезе на Машатлъка. Едва сега, когато пред него се възправи стройната снага на часовниковата кула, той си спомни защо бе тръгнал насам — не улисията на града търсеше, а човек, с когото да сподели радостта си. Огледа се. Вляво, на излъсканите от задниците на дембелите пейки пред кафенето на Мустафата, неколцина размекнати от топлината турци оставиха димящите филджани и го поздравиха с теманета. Отпред, откъм Сарашката чаршия, трима-четирима селяни водеха катъри и се провираха между пъстрите групички търговци и зяпачи по Машатлъка. Вдясно старият Рафик ходжа лениво се влачеше към джамията.
— Добър вечер, Тахир ага — стресна го един глас. — Зивот9 и здраве на тебе и твоя дом.
Тахир ага се извърна.
— Добър вечер и на тебе, Димитраки чорбаджи.
— Какво така по царсията? Несто да купис ли си тръпнал?
Аянът не се престара с бързината на отговора си и измери от глава до пети чорбаджията. Димитраки, висок и охранен мъж на четиридесетина, четиридесет и пет години, хубав, румен, с добре сресани кестеняви мустаци, беше облечен в сукнени дрехи, толкова нови, като че ей-сега са излезли от ръцете на терзията. От яркочервения му пояс висеше тежък сребърен ланец, от пухкавата му бяла десница — кехлибарена броеница. Докато още го гледаше и мълчеше, Тахир ага се запита дали именно Димитраки не беше човекът, от когото имаше нужда. Един от първенците на гяурите, с може би най-тежка дума в общината им, уважаван и от „елини“ и турци за богатството си, той познаваше всички по-първа ръка хора в града; само да подшушне новината, която пареше на езика му, чорбаджията за един сахат време ще я разнесе навсякъде. Дори от престараване ще я разкраси и преувеличи така, че после, докато тя обиколи града и се върне при него, сам аянът ще хлъцне и ще се зачуди. Той още се колебаеше, когато срещна очите на Димитраки. И мигом се отказа: те, обикновено дебнещи и опипващи, сега бяха пълни с угодничество — очи на еветчия.
— Какво си засъскал, Димитраки чорбаджи? Болен зъб ли имаш? Аллах ми е свидетел, една думичка не ти разбрах. — Видя как другият пребледня, но не се опита да смекчи казаното, а побърза да се сбогува: — Хайде, остани със здраве.
И отмина, доволен от себе си. Толкова доволен, че десетина крачки по-нататък без малко не налетя на дребния и кокалест хаджи Рифат. Слава на бога, все пак го видя навреме; достатъчно навреме, за да свие наляво и с бързи крачки на измъчван от жажда да се отправи към своята, Тахираговата чешма. За хаджи Рифат той изобщо не се поколеба. Злоезичният старец не само че нямаше да сподели радостта му, но щеше да я осмее, да я принизи и накрая да отрови доволството на аяна с някоя от острите си поговорки.
9
Тази и следващите думи на Димитраки чорбаджи са нарочно сгрешени, опитвайки се да се изразява като „елинин“. — Бел. Диан Жон.