Докато пълнеше калайдисаното кепче и го поднасяше към устата си, Тахир ага проследи с ъгълчетата на очите си отминаващия хаджи Рифат. Странен беше този човек, един от най-странните, които аянът познаваше. Фукара, това личеше от каяфета му, ала не страдаше от беднотията си, защото нищо не искаше. Беше последна издънка от стар и виден тукашен род (голямата чума преди седем години прати в гроба всичките му деца, а от жените пощади само една; разправяха — най-грозната), пък съвсем не се държеше с подобаващо на потеклото му достойнство. Мързелив беше за трима, кажи-речи никога не беше похващал работа, но никой не го броеше между мързеливците; дори торлаците-българи, за които трудът беше единствената мярка за уважение към човека, се отнасяха с особена почит към хаджията. Каква беше тайната сила на този немощен старец, която отваряше за него всички сърца и всички врати? Имаше зъл и хаплив език, но иначе бе неспособен да стори някому зло — това добре, но не стигаше да оправдае всеобщото тачене. Разсъждаваше със спокойна и улегнала мъдрост за живота — и за кахърите на турци и българи, които ден през ден прибягваха до него за съвет, — но това пък не се броеше за кой знае какво изключение между старците, които аллах е пощадил от изглупяване. Знаеше множество стари мъдри поговорки и умееше да ги каже на място — други обаче знаеха може би повече и също така ги употребяваха на място, а нямаха неговата слава на мъдрец. Тогава? Къде се криеше странната му сила, от която дори аянът се страхуваше? Тахир ага сви безпомощно рамене. А „силата“ на хаджи Рифат имаше само две прости черти — че беше човек и че обичаше да казва истината в очите…
Окачи кепчето на чешмата аянът и се приготви да продължи надолу към Сарашката чаршия и Абапазар, но в същия миг от минарето на близката Хаджи Юмер джамия се разнесе провлаченият глас на мюезина, който приканваше към молитва. Догони го друг от Джин Ибиш джамия, после от Нурул Кудус джамия, от Тахталъ джамия, от Ески джамия… Много гласове, дрезгави и ясни, се проточиха над богатия град, за да напомнят на правоверните, че е дошъл часът, в който трябва да забравят суетата на този грешен свят и да слеят душите си с единствения бог.
Заедно с другите богомолци, заварени на Машатлъка, Тахир ага влезе в Хаджи Юмер джамия, изу еминиите и изми петите си на шадравана, пък прекрачи в храма и се повали на колене върху килимчето, което един услужлив софта му подаде. Тури ръце на бедрата и зашепна молитвите си, после направи изискваните от обреда метани към четирите краища на света, едновременно с останалите молещи се слагаше свити длани край ушите, кръстосваше ги пред гърдите си… Тахир ага вярваше колкото другите добри мюсюлмани, че „Няма друг бог, освен аллах и Мохамед е неговият пророк“, но ги превишаваше във външния, обредния израз на вярата си — животът го бе научил, че хората са злопаметни и знаеше, че мнозина следят под око ревността му в правата вяра, защото за тях той, вече възрастен мъж, бе останал все още само внук на диндьонме, на вероотстъпник.
Молитвата никак не пропъди от душата му нечестивото желание да се похвали с днешната победа. И щом излезе от джамията, той — неотстъпно следван от ясъкчията си — продължи прекъснатата разходка. Извървя открай-докрай Сарашката чаршия, като оглеждаше хората и отговаряше на поздравите им; срещна много познати и непознати, но човека, от когото имаше нужда, не срещна. После излезе на Абапазар при шадравана („шадърфана“, както най-често му викаха тук) и в този миг разбра кого е търсил. Защото точно отсреща, на гърба на Лазовския хан, видя дюкяна на Георги Силдаря. Георги Силдаря — ето кого бе търсил цял следобед аянът!
В очите на Тахир ага Силдаря представляваше нещо като български хаджи Рифат, само дето нямаше неговата османлийска бавност и склонността му към мъдруване. Беше богат, а презираше „елините“ и с някаква хлапашка упоритост държеше да го броят от торлаците. Търговец, който не умееше да печели, за шест години, откакто отвори дюкяна си, той се смрази с другите бакали, защото продаваше почти без кяр, и три пъти успя да пропадне и отново да се съвземе. На българи и турци продаваше щедро на вересия и с царствено безгрижие забравяше борчовете им, но беше способен да убие човека, ако този човек се опиташе да вземе от него нещо с насилие. Турете отгоре и пълната невъздържаност на езика му и ще получите образа на Георги Силдаря такъв, какъвто го виждаше аянът. А баш тия две негови черти бяха станали повод за странното приятелство между двамата — турчин и българин, аян и търговец.