Това се случи преди две години, в навечерието на едно от поредните разорявания на търговеца. Георги Силдаря дойде в конака и се оплака на аяна, че някакъв хаирсъзин от Хаджи Яхя махала вече три пъти с пищов в ръка пълнел дисагите си със стока от дюкяна. Дотук — нищо особено; нито в оплакването, нито в пладнешките обири на хаирсъзина. Особеното дойде накрая, в молбата на търговеца. Защото Георги Силдаря не удари на чувства, не поиска помощта на управителя, а изтърси направо: „Та дойдох да те помоля, войводо, да пречукам тоя крастав пес, дето прави за резил и вярата ви, и града ни, и да го заровя някъде заедно с пищова му, ама тихичко, зер да не ставаме мезе в устата на хората.“ Облещи се тогава Тахир ага от тази дързост, после се смя така, че едва не си изплю джигера. Е, такова разрешение той не даде — къде щеше да му отиде краят, ако разрешеше на раята сама да си разчиства сметките с този или онзи турчин? — и сам се разправи с „краставия пес“ (покани го в конака и оня не излезе повече; сигурно отдавна е изгнил в хумбата под собата). Оттогава започна достлукът между двамата. Достлук между правоверен и гяур наистина, между аян и рая, ама все пак достлук.
Пред този човек искаше да се похвали Тахир ага. Защото Георги Силдаря ачик се гордееше, че е гяур и неговото „Машала!“ — ако изобщо го кажеше — щеше да бъде честно, а не от угодливост. Пък и отдавна се мълвеше, че някога, преди Голямото чумаво10 (иди го проверявай, ако нямаш работа), Георги Силдаря сам хайдутувал из Балкана.
Аянът заобиколи някаква групичка, улисана в пазарлък за товар аба, и се отправи към дюкяна. Вляво няколко момчета между десет и петнадесет години — от дрехите им личеше, че са българчета — с весели крясъци играеха на „домуз“11. Някога това беше любимата игра на Тахир ага. И сега, забързан към Силдаря, той хвърли любопитен поглед към децата. И добре направи, та забеляза как един от вардяните зърна минаващия управител, направи бърз знак на пастиря да се отстрани и с хубав „случаен“ удар запрати домуза към него, Тахир ага. Аянът отскочи назад и камъкът профуча покрай него. За миг се изгледаха: момчетата, вече с един крак побягнали към комшулуците, и Тахир ага, едновременно ядосан и развеселен. После децата хукнаха, а „Патриката“ Ахмед разпери дългия си чатал подир дръзкия нападател. Но аянът го спря с властно движение:
— Остави! Ще станем за смях, играеха си хлапетата…
В дюкяна още първият поглед разочарова Тахир ага — Георги Силдаря го нямаше; вместо него с мющериите се разправяше един млад мъж, не повече от двадесетгодишен. Не беше трудно да се познае, че е син на търговеца. Навярно точно така бе изглеждал Георги Силдаря преди три десетилетия: същото правоъгълно, ръбато лице, същите тъмни очи (само че по-кротки, не като Силдаровите) под гъстите триъгълни вежди, същата плещеста, пък тънка в кръста снага.
Младият продавач го забеляза, освободи се набързо от другите мющерии и прекрачи почтително към него:
— Буйрум, войводо!
— Ти кой си? — попита Тахир ага. Попита на български — единствения език, който се говореше в този дюкян.
— Син на Георги Силдаря, войводо. Боян ми е името, но всички ми викат Бяно.
Аянът мислено похвали своя дост, Силдаря, за хубавия момък, който беше отгледал. Защото този Боян или Бяно му хареса веднага; допадаха на Тахир ага такива младежи, които пращят от сила, но не продават евтини бабаитлъци със силата си, а знаят да се държат с приличие и учтивост към по-възрастните.
— Къде е баща ти?
— У дома, не е идвал следобед към дюкяна. Него ли търсеше, войводо?
— Е, щом го няма…
— Не отказвай да го посетиш в къщи — вежливо се примоли момъкът. — Превелик ихтибар ще сториш и на баща ми, и на нашия дом.
— Къде живеете?
— Не е далеч, войводо. В Кафтанджийската махала, горе-долу по средата между Машатлъка и Фърчиловата воденица. Завчас ще те заведа.
— Ще ме заведеш? Ами дюкяна, алъш-вериша?
Разбрал, че Тахир ага приема поканата, Бяно непресторено се зарадва. Изскочи навън, сложи два пръста в устата и изсвири пронизително, пък се върна в дюкяна и обясни с усмивка:
— Ще оставя тук братчето си Васил. Не е малък, нека се учи…
Тахир ага чу изтупуркване на боси крака, последвано веднага от кратък писък. Извърна се. Братчето, изтърсакът на Георги Силдаря, едва беше връхлетяло през отворената врата, а ухото му вече се намираше в шепата на „Патриката“ Ахмед. Защото това момче преди малко насочи „домуза“ към минаващия аян. Сега Тахир ага се изненада, че още одеве не е познал в него един син на Силдаря — и Васил беше „одрал кожата“ на баща си, макар че чертите му бяха още недооформени, полудетински. Аянът направи знак на ясъкчията си да пусне ухото и се задоволи да смъмри пакостника:
10
През 1813 г. по нашите земи се разпространила опустошителна чумна епидемия, една от най-страшните през последните векове. Взела десетки хиляди жертви и обезлюдила цели села и градове. Населението от прибалканските селища бягало масово в горите, за да се спасява от заразата. В народното съзнание тази епидемия се помни като „Голямото чумаво“.
11
„Домуз“ („Свиня“) — юношеска игра от епохата. В общи черти се е състояла в тласкане на каменна топка („домуза“) с помощта на тояги.