Марк сякаш бе държал четирийсет лица изопнати с четирийсет повода и в миг бе отпуснал поводите. Глави се люшнаха, очи помръкнаха, бръмнаха гласове. Някои от проблемните с дисциплината като Питър Форестър се подсмихваха и си разменяха знаци.
— Тишина! — изкрещя мистър Просър. — Тихо всички до един! Поезията не е аритметика. Няма един-единствен отговор. Аз не искам да ви налагам мнението си; не затова съм тук. — Безгласният въпрос „Ами защо сте тук?“ сякаш бе застинал във въздуха. — Тук съм — продължи той, — за да ви помагам да се учите.
Дали му повярваха, или не, но те попритихнаха. Марк прецени, че спокойно може отново да заеме позата си на човек сред човешки същества. Той седна непринудено на края на бюрото, приятелски настроен, открито умоляващ.
— Хайде наистина. Няма ли никой от вас по-особено отношение към тези стихове, което би искал да сподели с класа?
Една ръка, свила на топка носна кърпичка на цветя, колебливо се вдигна.
— Давай, Тереза — подкани я мистър Просър. Тя беше свенливо подсмърчащо момиче; майка й членуваше в „Свидетелите на Йехова“2.
— Напомнят ми сенки на облаци — каза Тереза.
Джефри Лангър се изсмя.
— Не се дръж невъзпитано, Джеф — смъмри го тихо мистър Просър, преди да повиши глас. — Благодаря ти, Тереза. Струва ми се, че това е интересен и обоснован образ. В движението на облаците има нещо от бавната монотонност, която се чувствува в „Туй наше вечно «утре», «утре», «утре»“. Много мрачен стих, нали, ученици?
Нито се съгласиха с него, нито го опровергаха.
Навън бързо се скупчваха истински облаци и блуждаещи слънчеви петна пробягваха из стаята. Ръката на Глория, извита грациозно над главата и, се окъпа в позлата.
— Глория? — обърна се към нея мистър Просър. Тя откъсна поглед от чина и вдигна помръкналото си, озарено отвътре лице.
— Аз мисля, че това, което каза Тереза, е много хубаво — промълви тя, като изгледа гневно Джефри Лангър. Джефри се изкикоти предизвикателно. — И имам един въпрос. Какво значи „с крачета ситни“?
— Това е дребният животец, който, да речем, води ден за ден един деловодител или един банков чиновник… Или един учител — добави Марк усмихнат.
Тя не отвърна на усмивката му. Ситни бръчици на размисъл набраздиха изящното й чело.
— Но Макбет е водил битки и е убивал крале, пък и самият той е бил крал и въобще…
— Да, но тъкмо в този живот според Макбет „няма ни капка смисъл“. Разбираш ли?
Глория поклати глава.
— Още нещо ме безпокои — не е ли глупаво Макбет да седне да си говори сам точно в разгара на битката, и то след като жена му току-що е умряла, и въобще?…
— Не мисля, че е глупаво, Глория. Независимо колко напрегнато се развиват събитията, мисълта си остава по-бърза от тях.
Отговорът му не беше убедителен; всеки го знаеше, дори Глория да не бе промърморила замислено и вероятно на себе си, но така, че целият клас да чуе:
— Изглежда толкова глупаво.
Марк се сви, прободен от жестоката яснота, с която учениците му прозираха в него. Колко ли странен изглеждаше в очите им с тебеширените си ръце, с тия рогови рамки и вечно щръкнала коса, целият „опакован“ в литература, в която, щом им припари под лъжичката, кралете започват да брътвят монолози, неразбираеми за никого. Изведнъж си даде сметка колко удивително крехки са младите, колко обезпокоително търпеливи и доверчиви. Колко мили бяха, че не го принудиха с подигравки да напусне стаята. Той наведе глава, потривайки пръсти, за да избърше полепналия тебеширен прах. Жуженето на класа капка по капка се претопи в неестествена тишина.
— Времето напредва — каза най-после той. — Да продължим с пасажа, който имахте да научите наизуст. Да започне Бърнард Амилсън.
Бърнард нямаше ясен изговор и монологът започна с „Туй нашье вечну «утре», «утре», «утре»“. Трогателно бе усилието, с което класът се мъчеше да сподави смеха си. Мистър Просър написа „6“ в дневника срещу името на Бърнард. Той винаги пишеше шестици на Бърнард по декламация напук на училищната сестра, която твърдеше, че в устата на момчето няма никакъв органичен дефект.
Обичаят — жесток, но традиционен — беше да се декламира от дъската. Когато дойде редът на Алис, тя излезе от строя още с първата гримаса, която й направи Питър Форестър. Марк я остави да повиси отпред, докато по лицето й изби черешова руменина; най-сетне се смили:
— Алис, можеш да опиташ след малко.
Повечето знаеха монолога сравнително добре, макар че тенденцията бе да се изпуска стиха „дорде изгризе сетната частица на срока ни“ и „измъчва и изпъчва“ да се превръща в „изпъчва и измъчва“ или направо в „измъчва и измъчва“. Дори Сежак, който сто на сто не бе успял да погледне пасажа, преди да дойде на училище, стигна чак до „и след това изчезва“.