„Към какво всъщност се стремят тези дечурлига? — питаше се Марк. — Какво искат? Да се носят — реши той, — да се носят по повърхността. Да се плъзгат по течението отмерено, с неотменно спокойствие, с тиктакането на малките колелца под себе си, без цел. Ето такъв би бил животът в рая, ако раят съществуваше. «Райски е, когато говори за поезия.» Обичаха тази дума. За рая се пееше в половината от песните им.“
— Мили боже, тананика си!
Стрънк, учителят по физическо възпитание, бе влязъл в стаята, без Марк да го забележи. Глория беше оставила вратата открехната.
— Виж ти — каза Марк, — какъв нахален ангел небесен!
— Защо, по дяволите, си толкова щастлив?
— Не съм щастлив. Аз съм просто райски. И не разбирам защо не ми се възхищаваш.
— Ей! — Стрънк се приближи по пътеката между чиновете с неприятно поклащаща се женствена походка, набъбнал от клюки. — Чу ли за Мърчисън?
— Не — Марк изимитира шепненето на Стрънк.
— Днеска тъй са го избудалкали.
— Ами.
Стрънк се закикоти както всеки път, преди да започне някоя историйка.
— Нали знаеш какъв страхотен женкар се пише?
— Ами — учуди се Марк, макар Стрънк да казваше това за всеки мъжки представител на учителската колегия.
— Глория Ангстръм нали е в твоя клас?
— Е?
— И тъй, сутринта Мърки засякъл една бележчица, в която пишело какъв страшно готин тип бил според нея Мърчисън и колко била влюбена в него! — Стрънк почака Марк да каже нещо и понеже той мълчеше, продължи: — Можеш да си представиш как го е погъделичкало. Обаче, гледай сега, на обяд се оказва, че същото се е случило и с Фрайбърг вчера в час по история! — Стрънк се изсмя и изпука пръсти злорадо. — Момичето е доста тъпичко, за да го измисли само. Всички смятаме, че това е идея на Питър Форестър.
— Може би — съгласи се Марк.
Стрънк вървя подире му до гардероба, описвайки реакцията на Мърчисън, когато нищо неподозиращият Фрайбърг (съвсем невинно, забележи) разказвал какво му се е случило. Марк нагласи шифъра на шкафчето си 18–24–3.
— Извинявай, Дейв, но жена ми ме чака в града.
Стрънк беше твърде дебелокож, за да долови гнева на Марк.
— Трябва да тичам в залата. Как да изведа малките сладурчета навън в тоя дъжд? Мамичките им ще почнат да пишат писма до господин учителя.
Той се закриви по коридора, извърна се в другия му край и извика:
— Ей, да не вземеш да разправяш наляво и надясно!
Мистър Просър взе палтото си от шкафчето и го нахлузи. Сложи шапката ма главата си. Обу галошите върху обувките, като прищипа пръсти до болка и откачи чадъра си от кукичката. Помисли да го разпъне на шега още тук, в празния коридор, но се отказа. Още малко и момичето щеше да заплаче; сигурен беше в това.