Забеляза подозрението в очите на госпожа Морган и усети нервността й по начина, по който хапеше долната си устна. Но после чу плъзгането на веригата.
Бързо бутна вратата и нанесе удар. Жената се спъна и падна. Нед насочи пушката и видя погледа, който бе очаквал с нетърпение. Поглед на умиращ. Беше го видял в очите на Ани, когато се втурна към смазаната й кола след катастрофата.
Съжаляваше само, че госпожа Морган затвори очи преди да я простреля.
Щяха да я намерят най-рано утре, може би дори вдругиден. А това щеше да му остави достатъчно време за другите.
Намери чантата й и взе ключовете от колата й и портфейла. Вътре имаше сто двадесет и шест долара.
— Благодаря ви, госпожо Морган — ухили се той. — Сега синът ви може да получи цялата къща.
Чувстваше се спокоен и доволен. В главата си чуваше глас, който му нареждаше какво да прави: «Паркирай буса някъде, където няма да го открият скоро. После използвай колата на госпожа Морган. Новата й чистичка черна тойота, която никой няма да забележи.»
След един час вече шофираше тойотата. Беше оставил буса на паркинга на болницата, където никой нямаше да му обърне внимание. Хората непрестанно влизаха и излизаха оттам. После се върна вкъщи и погледна усмихнато втория етаж. Почувства се прекрасно, когато си помисли за госпожа Морган. Качи се на колата й и потегли. На ъгъла спря да изчака светофара. В огледалото за обратно виждане забеляза как някаква кола спира пред къщата и от нея излязоха двамата детективи. Идваха да поговорят с него отново. Или да го арестуват.
Прекалено късно, помисли си Нед. Всичко, което правеше, бе в името на Ани. В нейна памет искаше да посети руините на палата, който го бе накарал да мечтае за подобна къща. А накрая мечтата се бе превърнала в кошмар, който отне живота й. Е, затова пък той отне живота на палата. Докато шофираше натам, изпита чувството, че Ани е до него.
— Виждаш ли, Ани — щеше да й каже, когато стигнат до изгорената къща. — Виждаш ли, вече сме квит с тях. Твоята къща изчезна. Но и тяхната също.
А после щеше да отиде в Гринуд лейк, където двамата с Ани щяха да се сбогуват със семейство Харник и госпожа Шафли.
37.
Докато се прибирах у дома от Плезънтвил, бях пуснала радиото в колата, но не чувах и дума. Не можех да се отърся от чувството, че предизвестеното ми посещение в офиса на «Генстоун» бе допринесло за решението за закриването на компанията. А и подозирах, че каквато и друга работа да е имал Лоуъл Дрексъл с Чарлз Уолингфорд, една от причините да е там бе за да се срещне с мен.
Извадих страхотен късмет, когато Бети случайно спомена, че една от жените, които сортират пощата и изпращат готовите отговори, е племенница на доктор Кендал. Зачудих се дали тази Лора е била натоварена със задачата да отговори на писмото на Карълайн Съмърс и ако бе така, дали го бе сметнала за достатъчно интересно, за да разкаже на леля си.
Но защо не бе отговорила? Според политиката на компанията всички писма трябваше да получат отговор.
Вивиан ми каза, че след като научил за отнесената документация на баща си, Ник Спенсър спрял да записва ангажиментите си в календара. Ако той и Вивиан са били толкова близки, колкото хората в офиса смятаха, защо не бе споделил с нея причината за тревогата си?
Дали й е вярвал? И ако не — защо? Или пък е искал да я предпази с мълчанието си?
— Вивиан Пауърс е била…
Внезапно осъзнах, че не само мисля за нея, но и чувам името й по радиото. Бързо протегнах ръка, усилих звука и изслушах репортажа шокирана. Вивиан била намерена жива, но в безсъзнание, в колата на съседката си, паркирана встрани от пътя в горист район на около два километра от дома й в Браярклиф Менър. Полицаите смятали, че е извършила опит за самоубийство, тъй като открили празно шишенце от хапчета на седалката до нея.
Мили Боже! Вивиан изчезна между събота вечер и неделя сутрин. Възможно ли е през цялото време да е била в колата? Тъкмо прекосявах областната граница и потеглях към града. Замислих се за миг, после направих обратен завой и се отправих към Уестчестър.
След четиридесет и пет минути седях до бащата на Вивиан в чакалнята пред спешното отделение на болницата в Браярклиф Менър. Той плачеше от облекчение и болка.
— Карли, тя идва в съзнание от време на време, но изглежда не помни нищо. Попитаха я на колко години е и тя отговори, че е на шестнадесет. Мисли, че е на шестнадесет! Какво е направила със себе си?
Помислих си, че е възможно някой друг да го е направил. Потупах Алън Дезмънд по ръката и се опитах да кажа нещо, с което да го успокоя.