Дон Картър обича да си придава невъзмутим вид, но очите му се разшириха при този факт.
— Карли, това е много интересно. Трябва да научим нещо повече.
Кен се заигра с очилата си. Надявах се, че размишлява върху други възможности за случилото се в «Генстоун».
— Успя ли да научиш името на другия пациент, който е напуснал раковото отделение на «Сейнт Ан»? — попитах го.
— Източникът ми в болницата се опитва да го научи — намръщи се той. — Името на човека вероятно вече се е появило на страницата за некролози във вестника.
Погледнах си часовника.
— Трябва да тръгвам. Господ да ми е на помощ, ако накарам Ейдриън Гарнър да ме чака. Може пък изведнъж да се размекне и да ми разкаже за плана за спасяване, за който Лоуъл Дрексъл ми намекна вчера.
— Ще опитам да отгатна за какво става дума — усмихна се Дон. — Отделът за връзки с обществеността на «Гарнър Фармасютикъл» ще заяви гръмко, че компанията ще погълне «Генстоун» и в жест на добра воля към служителите и акционерите ще платят осем или десет цента на долар от сумата, която е изчезнала. Ще съобщят, че «Гарнър Фармасютикъл» ще започне отначало борбата за унищожаване на рака.
Надигнах се.
— Ще ви уведомя как е протекла срещата. Ще се видим по-късно, момчета.
Поколебах се, но все пак преглътнах думите, които още не бях готова да изрека: че Ник Спенсър, жив или мъртъв, може да е бил жертва на заговор в собствената му компания. Както и че още двама души вече са пострадали покрай него — доктор Филип Бродерик и Вивиан Пауърс.
Офисите на «Гарнър Фармасютикъл» се помещават в «Крайслер» — великолепната стара сграда на авеню «Лексингтън» и Четиридесет и втора улица. Подраних с десет минути за срещата, но веднага ме поведоха към кабинета на Ейдриън Гарнър. Никак не се учудих, когато видях и Лоуъл Дрексъл там. Но третият човек в стаята ме изненада: Чарлз Уолингфорд.
— Добро утро, Карли! — поздрави ме той учтиво. — Аз съм гостът изненада. По-късно ще имаме събрание и Ейдриън любезно ме покани да се присъединя към вас.
Внезапно си представих как Лин целува Уолингфорд и роши косата му, както секретарката ми бе разказала вчера. Подсъзнателно винаги бях смятала Чарлз Уолингфорд за дребна риба и образът в мислите ми само подсилваше тази идея. Ако Лин имаше връзка с него, несъмнено го правеше само защото искаше още един скалп на колана си.
Кабинетът на Ейдриън Гарнър беше разкошен. От прозорците се откриваше величествена гледка към река Хъдсън и Ню Йорк. Страстно обичам красиви мебели и мога да се закълна, че бюрото му беше автентичен Томас Чипъндейл. Главите на египетските фигури и централните колони изглеждаха точно като тези, които бях видяла в музея в Англия.
Реших да попитам. Ейдриън Гарнър успя да прикрие изненадата, че разбирам от антикварни мебели, и ме поправи:
— Томас Чипъндейл Младши.
Лоуъл Дрексъл се усмихна.
— Много сте наблюдателна, госпожице Декарло.
— Надявам се, че е така. Това ми е работата.
Както в повечето съвременни кабинети, и тук имаше кътче за гости с канапе и няколко кресла. Но не бях поканена там. Гарнър седеше зад красивото си бюро, а Дрексъл и Уолингфорд — в кожени кресла срещу него. Сега Дрексъл настоя да се настаня на стола между тях.
Ейдриън Гарнър веднага заговори делово.
— Госпожице Декарло, не исках да отменям срещата, но разбирате, че решението да затворим «Генстоун» вчера бе взето, за да можем да изясним безбройните други проблеми, пред които сме изправени.
Очевидно нямаше да получа подробното интервю, на което се бях надявала.
— Мога ли да попитам какви други решения ви предстоят, господин Гарнър?
Той ме погледна в очите и внезапно усетих огромната сила, която излъчваше. Чарлз Уолингфорд бе сто пъти по-хубав, но Гарнър бе истинското могъщество в тази стая. Бях го усетила още на обяда миналата седмица.
Гарнър погледна Лоуъл Дрексъл.
— Позволете ми аз да отговоря на този въпрос, госпожице Декарло — каза Дрексъл. — Господин Гарнър се чувства отговорен за хилядите инвеститори, вложили парите си в «Генстоун», след като «Гарнър Фармасютикъл» обяви, че ще инвестира милиард долара в компанията. Господин Гарнър не е задължен от закона да се погрижи за тях, но им направи предложение, което вероятно ще бъде прието с радост. «Гарнър Фармасютикъл» ще даде на всички служители и акционери десет цента на всеки долар, който са изгубили заради измамата, извършена от Никълъс Спенсър.
Дон Картър ме бе предупредил да очаквам подобна реч. Единствената разлика бе, че я чух от устата на Лоуъл Дрексъл.