После дойде ред на Уолингфорд.
— Съобщението ще бъде направено в понеделник, Карли. Разбирате, че заради него трябва да ви помоля да отложите посещението си в моя дом. Разбира се, по-нататък ще се радвам да се видим.
Помислих, че по-нататък няма да има нищо интересно за мен. Тези тримата искаха статията да бъде написана колкото се може по-бързо и да им се махна от главите.
Но аз не възнамерявах да се оттегля.
— Господин Гарнър, убедена съм, че щедростта на компанията ви ще бъде оценена. Предполагам, че и самата аз ще мога да очаквам чек за две хиляди и петстотин долара в замяна на онези двадесет и пет хиляди, който инвестирах.
— Точно така, госпожице Декарло — отвърна Дрексъл.
Не му обърнах внимание, а се втренчих в Ейдриън Гарнър. Той също прикова очи в мен и кимна в потвърждение. После каза:
— Ако това е всичко, госпожице Декарло…
Прекъснах го.
— Господин Гарнър, бих искала да знам дали вие самият вярвате, че Никълъс Спенсър е бил видян в Швейцария.
— Никога не правя коментари, без да разполагам с неоспорими факти. А както знаете, в този случай такива няма.
— Виждал ли сте някога секретарката му Вивиан Пауърс?
— Не. Срещите ми със Спенсър винаги се провеждаха в този кабинет, а не в Плезънтвил.
Обърнах се към Дрексъл.
— Но вие сте бил член на борда на директорите, господин Дрексъл. Вивиан Пауърс е била лична секретарка на Никълъс Спенсър. Трябва да сте я срещал поне един-два пъти. А няма начин да не я запомните. Тя е изключително красива жена.
— Госпожице Декарло, всеки директор, когото познавам, има поне една секретарка и всички те са красиви жени. Но нямам навика да се сближавам с тях.
— Не сте ли поне любопитен какво се е случило с нея?
— Разбрах, че направила опит за самоубийство. Чувал съм и слуховете, че имала любовна връзка със Спенсър. Може да е изпаднала в депресия заради края на романтичните им отношения. Такива неща се случват понякога — каза той спокойно и се надигна. — Госпожице Декарло, ще трябва да ни извините. След пет минути имаме събрание в конферентната зала.
Мисля, че Дрексъл щеше да ме издърпа насила от стола, ако се бях опитала да кажа още нещо. Гарнър не си направи труда да си вдигне задника от стола, само каза кратко:
— Довиждане, госпожице Декарло.
Уолингфорд ми подаде ръка и ме посъветва да се видя с Лин скоро, защото имала нужда от поразвеселяване. Накрая Лоуъл Дрексъл ме изпроводи вън от свещените покои.
На дългата стена на рецепцията бе закачена карта на света, която показваше впечатляващото разпростиране на компанията. Ключовите страни бяха отбелязани с познати забележителности: кулите близнаци, Айфеловата кула, Колизеумът, Тадж Махал, Бъкингамският дворец. Картината бе изключителна и внушаваше на всеки, който я погледнеше, че «Гарнър Фармасютикъл» е световна сила.
Спрях да я разгледам.
— Все още изпитвам болка, когато видя снимка на кулите близнаци. Предполагам, че винаги ще е така — казах на Лоуъл Дрексъл.
— Вероятно.
Ръката му подхвана лакътя ми. Очевидно много му се искаше да ми каже да се разкарам.
На стената до вратата имаше снимка на важните клечки от «Гарнър Фармасютикъл». Исках да я разгледам, но не ми беше дадена такава възможност. Не можах да взема и няколко от брошурите, които лежаха на масата в чакалнята. Дрексъл ме избута в коридора и остана с мен, за да се увери, че се качвам на асансьора. Натисна копчето и погледна раздразнено, когато вратата не се отвори веднага. След малко асансьорът пристигна.
— Довиждане, госпожице Декарло.
— Довиждане, господин Дрексъл.
Асансьорът беше експресен. След миг бях долу във фоайето. Изчаках пет минути, после отново се качих в асансьора. Този път влязох и излязох от офиса на «Гарнър Фармасютикъл» за секунди.
— Съжалявам — промърморих на жената на рецепцията. — Господин Гарнър искаше да взема малко от литературата ви, когато си тръгвам — намигнах конспиративно. — Не казвайте на великия човек, че съм забравила.
Жената беше млада и доверчива.
— Обещавам — каза тя сериозно.
Исках да разгледам снимката на важните клечки, но чух гласа на Чарлз Уолингфорд в коридора и забързах. Този път обаче не се качих направо в асансьора, а се скрих зад ъгъла и зачаках.
След минута надникнах предпазливо и видях как Уолингфорд натисна нетърпеливо копчето на асансьора. Значи събрание в конферентната зала, а? Е, ако въобще има такова, явно горкият Чарлз не е поканен.
Да, сутринта определено бе интересна.
А вечерта се очертаваше още по-интересна. В таксито на път към службата проверих съобщенията на мобилния телефон. Имаше едно от Кейси. Снощи, когато дойде у нас, реши, че е прекалено късно да звъни на бившия тъст на Никълъс Спенсър в Гринуич. Но тази сутрин говорил с него. Семейство Барлоу били готови да поговорят с мен след пет часа, ако съм свободна.