Един от репортерите насочи микрофона си към нея.
— Госпожице Декарло, Лин Спенсър е ваша сестра, нали?
— Доведена сестра.
— Как е тя?
— Очевидно изпитва силни болки. Преживя ужасен шок и едва не изгуби живота си в пожара.
— Тя има ли представа кой може да е подпалил дома й? Получавала ли е заплахи?
— Не сме говорили за това.
— Мислите ли, че подпалвачът е бил човек, загубил парите си заради инвестиране в «Генстоун»?
— Не мога да отговоря на този въпрос. Мога само да кажа, че всеки, който нарочно би подпалил къща, където някой спи, е или луд, или невероятно зъл.
Нед присви очи, обзет от ярост. Ани бе загинала в горяща кола. Ако не беше продал къщата в Гринуд Лейк, двамата щяха да са там в онзи ден преди две седмици. Ани щеше да сади цветя, вместо да бяга от дома им в Йонкърс, разстроена и разплакана, без да обръща внимание на другите коли по улицата.
За момент Нед срещна погледа на интервюираната жена. Казваше се Декарло и бе доведена сестра на Лин Спенсър. Той щеше да й покаже кой е луд. Жалко, че сестра й не бе загинала в пожара като неговата Ани. Жалко, че и самата Декарло не бе изгоряла в къщата на сестра си. Нед обеща твърдо на Ани, че ще им отмъсти заради нея.
4.
Подкарах към къщи, недоволна от представянето си в неочакваната пресконференция. Предпочитах аз да задавам въпросите. Осъзнах, че независимо дали ми харесваше или не, вече щяха да ме считат за говорител и защитник на Лин. Не желаех тази роля и не я смятах за честна. Все още не бях убедена, че доведената ми сестра е наивна и доверчива съпруга, която никога не е заподозряла дори за момент, че мъжът й е мошеник.
Но такъв ли беше Ник? Предполагаше се, че е отивал на делова среща, когато самолетът му се разбил. Вярвал ли е в «Генстоун», когато се е качил на самолета? Дали е умрял с вяра в компанията си?
Този път магистралата през Бронкс не изневери на славата си. Катастрофа бе причинила кошмарно задръстване, което ми остави доста време за мислене. Може би дори прекалено много, тъй като осъзнах, че въпреки всички разкрития относно Ник Спенсър и компанията през последните няколко седмици все още нещо липсва и цялата история звучи странно. Самолетът му катастрофира. Ваксината е обявена за негодна. И липсват милиони долари.
Дали катастрофата бе инсценирана и Ник сега се печеше някъде из Бразилия, както бе предположил Сам? Или самолетът му наистина се е разбил в бурята? А ако бе така, къде бяха парите, двадесет и пет хиляди от които бяха мои?
— Той те харесваше, Карли — бе казала Лин.
Аз също го харесвах, затова ми се искаше да вярвам, че съществува друго обяснение.
Минах покрай катастрофата, която бе превърнала магистралата в едно лентова уличка. Беше се преобърнал огромен камион с ремарке. Счупени щайги с портокали и грейпфрути бяха бутнати встрани, за да се отвори малко място. Кабината изглеждаше здрава. Надявах се шофьорът да не е пострадал.
Завих по улица «Харлем Ривър». Нямах търпение да се прибера у дома. Исках да прегледам отново рубриката си преди да я изпратя в редакцията. Трябваше да се обадя на бащата на Лин и да го уверя, че тя е добре. Исках да видя дали на телефонния ми секретар има обаждания, особено от редактора на «Уолстрийт уикли». Господи, ужасно ми се искаше да работя в това списание!
Останалата част от пътя беше лека. Проблемът ми бе, че непрестанно виждах искреността в очите на Ник Спенсър, когато говореше за ваксината си. Спомнях си отлично и собствената си реакция: какъв чудесен човек!
Сгреших ли? Бях ли глупава и наивна? Дали съм подходяща за репортер? Или наистина имаше друг отговор? Докато паркирах в гаража, осъзнах какво друго ме безпокои. Интуицията ми се обаждаше отново и ми казваше, че Лин се интересува много повече от изчистването на собственото си име, отколкото от истината за случилото се със съпруга й.
На телефонния секретар имаше съобщение. Точно онова, за което мечтаех. «Госпожице Декарло, можете ли да се обадите на Уил Кърби в „Уолстрийт уикли“?»
Уил Кърби е главният редактор на списанието. Пръстите ми трепереха леко, докато набирах номера. Бях срещала Кърби на няколко приема, но никога не бях говорила с него. Секретарката ме свърза и след секунда той се обади. Първата ми мисъл бе, че гласът му подхожда отлично на фигурата — беше едър мъж на около петдесет и пет години с дълбок и сърдечен глас. Мек и приятен, макар да знаех, че е човек, който не търпи глупости. Кърби не обичаше да си губи времето с излишни приказки.