Звъннах на летището в Уестчестър. Доминик Салвио беше на работа. Свързаха ме с него и научих, че свършва работа в два часа. Той неохотно се съгласи да се видим за петнайсет минути на летището.
— Само петнайсет минути, госпожице Декарло. Хлапето ми има мач днес и искам да го гледам.
Погледнах часовника. Дванайсет без петнайсет, а още бях по халат. Един от разкошите ми в събота сутрин, дори когато работя на бюрото си, е да не бързам да се къпя и обличам. Но сега трябваше да се размърдам. Нямах представа какво ще е движението и исках да си оставя поне час и половина за път.
След петнадесет минути заради шума от сешоара едва чух телефона. Беше Кен Пейдж.
— Намерих болния от рак пациент, Карли — съобщи той.
— Кой е?
— Денис Холдън, тридесет и осем годишен инженер, живее в Армънк.
— Как е сега?
— Не иска да каже по телефона. Въобще нямаше желание да говори с мен, но го убедих и накрая ме покани да отида в дома му.
— Ами аз? — попитах веднага. — Кен, обеща ми…
— Спокойно. Уредих въпроса и той се съгласи да се види и с теб. Имаме избор: днес или утре в три часа. Какво ще кажеш? Аз мога изцяло да се съобразя с времето ти, но трябва да му звънна да го предупредя.
На другия ден в три часа трябваше да се видя с Лин, а не исках да отменям срещата.
— Нека да е днес — казах накрая.
— Сигурен съм, че си гледала новините за онзи тип Купър. Петима убити заради инвестициите му в «Генстоун».
— Шест — поправих го. — Жена му също е станала жертва.
— Да, права си. Ще звънна на Холдън да му кажа, че ще го посетим по-късно, и пак ще ти се обадя.
Обади се след няколко минути. Записах си адреса и телефона на Денис Холдън, досуших си косата, сложих си грим набързо, облякох сиво-син костюм с панталон — още една покупка от разпродажбите миналото лято — и излязох.
След всичко, което бях научила за Нед Купър, се огледах предпазливо, когато отворих външната врата. Тези стари къщи имат високи, сравнително тесни площадки, което означава, че ако някой иска да се прицели, бих станала лесна мишена. Но всичко изглеждаше нормално. По тротоара пред къщата се разхождаха няколко души и не видях никой да седи в паркирана кола наоколо.
Въпреки това изтичах по стълбите и тръгнах бързо към гаража, който се намираше на три пресечки оттук. Мушках се енергично между хората и през цялото време ме тормозеше чувство за вина. Ако Нед Купър ме бе взел на мерник, излагах и другите хора на опасност.
Летището в област Уестчестър се намира близо до Гринуич — градчето, което бях посетила преди по-малко от двадесет и четири часа и където щях да се върна утре с Кейси за вечеря с приятелите му. Знаех, че летището е било създадено основно за удобство на богатите жители от съседните градчета, но вече се бе разраснало и го ползваха масово.
Доминик Салвио ме посрещна във фоайето в два часа. Беше едър мъж с умни кафяви очи и весела усмивка. Излъчваше спокойствието на човек, който знае какъв е и какво прави. Дадох му визитната си картичка и предложих да ме нарича Карли.
— Марша Декарло и Доминик Салвио се превръщат в Карли и Сал. Иди, че разбери — усмихна се той.
Знаех, че не разполагаме с много време, затова веднага пристъпих към същността. Бях напълно откровена с него. Казах му, че пиша статия и че съм познавала Ник Спенсър. После му обясних набързо връзката си с Лин. Добавих, че не вярвам Ник да е оцелял при катастрофата и да се крие в Швейцария.
В този момент Карли и Сал станаха приятели.
— Ник Спенсър беше принц — категорично отсече Сал. — Не можеш да намериш по-добър човек от него. Бих искал да стисна за гушата всички онези лъжци, които го изкарват измамник. Бих им усукал езиците около краката.
— Съгласна съм, Сал — отвърнах, — но искам да ми кажеш как ти изглеждаше Ник, когато се качи на самолета в онзи ден. Знаеш, че той беше само на четиридесет и две години, но всичко, което му се е случило през последните няколко месеца сигурно го е подложило на невероятен стрес. Дори млади хора като него получават инфаркти, които ги убиват, без да им дадат шанс да реагират.