— Разбирам те — кимна Сал — и е възможно да е станало точно така. Подлудяват ме обаче хората, които се държат, сякаш Ник е бил някакъв си аматьор. Беше изключително добър пилот, а и много умен. Беше летял в безброй бури и знаеше как да се справя с тях. Естествено, почти невъзможно е някой да се справи при директно попадение на светкавица.
— Говори ли с него преди да излети?
— Да. Винаги обслужвам самолета му лично.
— Чух, че Лин го е докарала дотук. Видя ли я?
— Да. Седяха в кафенето близо до хангара, а после тя го изпрати до самолета.
Поколебах се за момент, после попитах:
— Изглеждаха ли щастливи, че са заедно? Сал, трябва да знам в какво настроение е бил Ник. Ако е бил разстроен или разсеян заради нещо, което се е случило между тях, това може да е повлияло на физическото му състояние или на концентрацията му.
Сал отмести очи. Осъзнах, че премисля думите си, но не толкова от предпазливост, а защото искаше да е откровен. Погледна часовника си. Отпуснатото ми време изтичаше прекалено бързо.
Най-после каза:
— Карли, те двамата никога не са били щастливи заедно. Сигурен съм в това.
— Имаше ли нещо по-особено в държането им онзи ден?
— Защо не поговориш с Мардж? Тя е келнерка в кафенето и ги обслужваше тогава.
— Тук ли е днес?
— Работи през уикендите — от петък до понеделник. Сега е тук.
Сал ме хвана подръка и ме поведе към кафенето.
— Това е Мардж — посочи той едра матрона на около шестдесет години, после й махна и тя дойде при нас усмихната.
Усмивката й изчезна, когато Сал й обясни защо ме води.
— Господин Спенсър беше чудесен човек — каза тя решително. — И първата му съпруга беше прекрасна. Но тази втората е студена риба. Успя ужасно да го разстрои в онзи ден. Признавам, че му се извиняваше, но не можа да го успокои. Личеше, че е бесен. Не чух целия разговор, но разбрах, че тя в последния момент решила да не заминава за Пуерто Рико с него. Господин Спенсър каза, че ако знаел от по-рано, щял да вземе сина си.
— Ядоха ли нещо или само пиха? — попитах.
— И двамата пиха чай с лед. Е, все пак се радвам, че нито тя, нито Джак бяха в самолета. Ужасно е, че и господин Спенсър не извади такъв късмет.
Благодарих на Мардж и тръгнах обратно през терминала със Сал.
— Лин го целуна нежно пред всички — каза той. — Смятах, че горкият човек поне е имал добър брак, но по-късно Мардж ми разказа онова, което сподели и с теб. Значи наистина може да е бил разстроен и това да му е повлияло. Случва се и с най-добрите пилоти. Но вероятно никога няма да узнаем истината.
48.
Стигнах до Армънк рано и останах в колата пред къщата на Денис Холдън, за да изчакам Кен Пейдж. Почти автоматично набрах номера на Лин в Бедфорд. Исках да й задам директно въпроса защо е накарала Ник Спенсър да не взима сина си в Пуерто Рико, а после е отказала да замине с него. Дали някой й беше намекнал, че не е разумно да се качва на самолета?
Лин или беше излязла, или просто не вдигаше телефона. Всъщност така беше по-добре. Искаше ми се да видя реакцията й, когато й задам този въпрос. Тя използваше нагло брака на майка ми с баща си, за да ме превърне в свой безплатен говорител и адвокат. Беше тъжната вдовица, зарязаната мащеха, обърканата съпруга на човек, оказал се измамник. А истината бе, че не даваше пет пари за Ник Спенсър, нито за сина му Джак, и вероятно имаше връзка с Чарлз Уолингфорд от дълго време.
Кен паркира зад мен и тръгнахме заедно към дома на Холдън — старинна тухлена къща в стил «Тюдор», чиято красота бе подчертана от идеално подрязаните храсти, разцъфналите дървета и изумруденозелената морава. Денис Холдън или бе невероятно добър инженер, или произхождаше от богато семейство.
Кен звънна и вратата отвори мъж с момчешко лице, къса кестенява коса и топли кафяви очи.
— Аз съм Денис Холдън — представи се той. — Моля, заповядайте.
Отвътре къщата бе не по-малко хубава. Денис ни въведе във всекидневната, където от двете страни на камината бяха разположени бели канапета. Старинният килим имаше великолепни шарки в червено, синьо и златисто. Настаних се на канапето до Кен и първата ми мисъл бе, че преди няколко месеца Денис Холдън е напуснал прекрасната си къща, за да отиде да умре спокойно в болницата. Как ли се чувстваше сега, когато се прибираше у дома? Едва ли можех да си представя тези емоции.
Кен му подаде визитната си картичка. Аз също извадих една от моите и му я връчих.
— Доктор Пейдж — каза Холдън, — практикуващ лекар ли сте?