— Не. Пиша за медицински изпитания.
Холдън се обърна към мен.
— Марша Декарло. Вие списвате финансова рубрика, нали?
— Да.
— Жена ми я чете редовно и много я харесва.
— Радвам се да го чуя.
— Докторе, по телефона ми казахте, че вие с госпожица Декарло пишете статия за Никълъс Спенсър. Според вас той жив ли е още? Наистина ли са го видели в Швейцария?
Кен ме погледна, после насочи очи към Холдън.
— Карли интервюира семейството на Спенсър. Ще я оставя тя да ви отговори.
Разказах на Холдън за посещението си у семейство Барлоу и запознанството ми с Джак.
— От всичко, което чух, съдя, че Ник Спенсър не би изоставил сина си — казах накрая. — Бил е добър човек, абсолютно посветен на борбата срещу рака и откриването на ваксина.
— Да, точно така — потвърди Холдън, като се наведе напред и сключи пръсти. — Ник не беше човек, който би инсценирал изчезването си. След като ви казах това, смятам, че смъртта му ме освобождава от обещанието, което му дадох. Надявах се, че тялото му ще бъде открито преди да наруша обещанието си, но мина цял месец от катастрофата и може никога да не го намерят.
— Какво беше обещанието ви, господин Холдън? — тихо попита Кен.
— Никога да не разкривам на никого, че ме инжектира с ваксината, докато бях в раковото отделение.
И двамата с Кен се бяхме надявали, че Денис Холдън е получил ваксината и ще го признае. Но да го чуем от устата му ни подейства като последното спускане с влакче на ужасите. И двамата се вторачихме в него. Беше слаб, но не изглеждаше крехък. Кожата му беше розова като на здрав човек. Сега осъзнах защо косата му бе толкова къса — просто израстваше отново.
Холдън стана, прекоси стаята и взе рамкираната снимка, която лежеше обърната на камината. Донесе я и я подаде на Кен, който я задържа между нас.
— Това е снимката, която жена ми направи последната вечер преди да вляза в раковото отделение.
Зловещо мършав. Плешив. На снимката Денис Холдън седеше до масата с измъчена усмивка на лицето. Ризата му висеше отпуснато на кльощавото му тяло. Бузите му бяха хлътнали, ръцете му бяха като на скелет.
— Бях станал четиридесет килограма — каза той. — Сега съм седемдесет. Имах рак на дебелото черво. Операцията беше успешна, но ракът вече се бе разпрострял по цялото ми тяло. Лекарите смятат за чудо факта, че съм още жив. Наистина е чудо, дошло от Господ чрез пратеника му Ник Спенсър.
Кен не можеше да отмести очи от снимката.
— Лекарите ви знаят ли, че сте получил ваксината?
— Не. И нямат причини да подозират, разбира се. Просто са изненадани, че съм жив. Първата ми реакция на ваксината бе страх да не умра. После започнах да изпитвам глад и да се храня отново. Ник ме посещаваше тук на всеки няколко дни и отбелязваше напредъка ми. Единият картон бе за мен, а другият — за него. Но ме закле да си мълча. Каза ми никога да не звъня в офиса му и да не му оставям съобщения. Доктор Клинтуърт в болницата подозираше, че Ник ме е ваксинирал, но аз отрекох. Е, не мисля, че ми повярва.
— Правиха ли ви рентгенови снимки, господин Холдън? — попита Кен.
— Да. Смятат, че съм в ремисия, която се случва веднъж на няколко милиарда болни. Някои от тях дори решиха да пишат медицински статии за мен. Днес, когато ми се обадихте, първата ми мисъл бе да ви откажа среща. Но чета всеки брой на «Уолстрийт уикли». Писна ми да гледам как оплюват Ник Спенсър. Реших, че е време да проговоря. Ваксината може да не помогне на всички, но на мен ми върна живота.
— Ще ни покажете ли бележките на Ник за прогреса ви?
— Вече ви направих копие. Показват, че ваксината атакува раковите клетки, като ги обвива и напълно ги задушава. В тези райони веднага започват да растат здрави клетки. Влязох в болницата на десети февруари. Ник работеше там като доброволец. Бях прочел всичко възможно за потенциалното лечение на рака. Знаех кой е Ник Спенсър. Помолих го да изпробва ваксината си върху мен. Инжектира ме на дванадесети февруари. Прибрах се у дома на двадесети. Сега, след два месеца и половина, вече съм напълно здрав.
Час по-късно, когато се канехме да си тръгнем, вратата се отвори. Влязоха много красива жена и две тийнейджърки. Всичките имаха великолепни червени коси. Очевидно това бяха съпругата и дъщерите на Холдън. И трите се спуснаха към него.
— Охо! — усмихна се той. — Подранихте. Парите ли свършиха?
— Не — отговори жена му и го хвана за ръката. — Просто искахме да се уверим, че си още тук.
— Може все пак да е ремисия — каза Кен, докато вървяхме към колата ми.
— Знаеш, че не е.
— Карли, лекарствата и ваксините действат различно на различните хора.