Реших, че си заслужава да ги прегледам, за да видя дали вътре има нещо за «Генстоун». За миг се вцепених — онова, което бях видяла в чакалнята на Гарнър, се бе настанило трайно в подсъзнанието ми.
Дълго време седях и отпивах от втората си чаша чай, без да забележа, че вече е изстинала.
Ключът към всичко, което се бе случило, беше в ръката ми. Имах чувството, че съм отворила сейф и най-после бях намерила търсеното.
Сякаш бях извадила тесте карти и ги подреждах в последователност. Това май е по-добър пример, тъй като в картите жокерът е резервен и може да се включи навсякъде. В моето тесте жокерът беше Лин. А тази роля щеше да засегне и нейния, и моя живот.
49.
След като се прибра от къщата за гости в гаража, Нед седна в колата, отвори бутилка уиски и пусна радиото. Беше му приятно да слуша репортажите за себе си, но от друга страна не искаше да изтощава акумулатора. След известно време усети, че задрямва, и постепенно се унесе. Звукът на кола, която минаваше по частния път покрай гаража, го събуди рязко и той се протегна за пушката. Ако идваха да го арестуват, щеше поне да очисти няколко от тях преди да умре.
Единият прозорец на гаража гледаше към пътя, но пред него бяха натрупани прекалено много столове и Нед не можа да види нищо. Не се ядоса, тъй като това означаваше, че и самия него не могат да го видят.
Изчака около половин час, но никой не мина обратно. После се досети. Беше готов да се обзаложи, че онзи тип е бил гаджето на Лин Спенсър, който беше при нея в нощта на пожара.
Реши да види дали е прав. Пъхнал пушката под мишница, той отвори безшумно страничната врата и тръгна по познатия път към къщата за гости. Тъмният седан бе паркиран там, където доскоро икономите си държаха колата. Щорите в къщата бяха спуснати, с изключение на онази в кабинета, през която бе гледал по-миналата нощ. Тя отново бе повдигната с няколко сантиметра над перваза. Вероятно се беше заклещила. Прозорецът беше отворен и Нед успя да надникне — виждаше чак до всекидневната, където Лин Спенсър и гаджето й седяха тогава.
Пак бяха там, но този път имаше още някой. Нед чуваше и друг мъжки глас, но не можа да види лицето му. Ако любовникът на Лин и другият са тук утре, когато дойде Декарло, и те ще пострадат, помисли си Нед. Никой от тях не заслужаваше да живее.
Докато се напрягаше да чуе разговора, гласът на Ани прошепна в ухото му:
— И не пий повече, Нед.
— Но…
Той бързо прехапа устни. Бе заговорил на Ани на глас, както правеше напоследък. Човекът, който говореше, не го чу, но Лин му даде знак да замълчи. Очевидно беше притеснена.
Нед отстъпи назад и се скри сред дърветата преди вратата да се отвори. Не видя лицето на човека, който излезе навън и огледа къщата, но бе по-висок от любовника. Мъжът огледа набързо градината и се върна в къщата. Преди да затвори вратата, Нед чу гласа му:
— Полудяваш, Лин.
Никак даже не е луда, помисли си Нед, но този път си държа устата затворена, докато се върна в гаража. Докато отваряше поредната бутилка скоч, започна да се смее. Сети се, че тъкмо бе започнал да обяснява на Ани, че може да пие уиски, когато не си пие лекарствата.
— Забравила си за това, Ани — каза той нежно. — Винаги забравяш.
50.
В неделя сутрин станах рано. Спах неспокойно. Не само защото не исках да се виждам с Лин, но имах странно предчувствие, че ще се случи нещо ужасно. Пих набързо кафе, облякох удобен панталон и лек пуловер и тръгнах към катедралата. Службата в осем часа тъкмо започваше и не обезпокоих никого, докато си търсех място.
Молих се за хората, които бяха загубили живота си, защото Нед Купър бе инвестирал в «Генстоун». Молих се за хората, които щяха да умрат, защото някой бе саботирал ваксината на Ник Спенсър. Молих се за Джак Спенсър, чийто баща го бе обичал толкова много. Молех се на моето малко момченце Патрик, което сега беше ангел.
В девет часа службата свърши и излязох навън. Реших да се поразходя към Сентръл Парк. Беше прекрасна сутрин, която предвещаваше ден с ярко слънце и разцъфнали дървета. Из парка вече се разхождаха много хора, караха колела и кънки. Други бяха насядали на одеяла върху тревата и се приготвяха за пикник.
Помислих си за хората от Гринуд лейк, които бяха мъртви. Дали са предчувствали, че времето им изтича? Баща ми имаше такова предчувствие. Върна се у дома и целуна майка ми преди да тръгне за обичайната си сутрешна разходка. Никога не го беше правил.