— Доста нагласена история — казах. — Опитвам се да ти помогна, но ме затрудняваш. Знаеш ли за какво ще се замислят ченгетата? Дали не си пуснала нещо в питието на Ник в кафенето. Аз самата си задавам този въпрос.
— Абсурд!
— Тогава помисли колко е сериозно положението ти. Следователите се бяха съсредоточили само върху Ник и ти имаше късмет досега, че не намериха трупа му. Но след като новината за ваксината се разчуе, твоята легенда ще се срине. Ако знаеш какво е ставало в лабораторията, или ако са те посъветвали да не се качваш на самолета на Ник, по-добре си признай и сключи сделка с прокурора.
— Карли, много обичах съпруга си. Исках да спасим брака си. А ти си измисляш.
— Не е така. Онзи лунатик Нед Купър, който уби толкова много хора, е запалил пожара тук. Сигурна съм. И онази нощ е видял някой да излиза от къщата. Изпрати ми няколко съобщения на електронната поща, които предадох на полицията. Мисля, че имаш връзка с Уолингфорд, а когато това се разчуе, алибито ти няма да струва и пет пари.
— Мислиш, че имам връзка с Чарлз? — разсмя се Лин с неприятен писклив глас. — Карли, смятах те за по-умна. Чарлз е само един смотан мошеник, който краде от собствената си компания. Правил го е и преди и затова синовете му не му говорят. Започна да го прави и в «Генстоун», когато разбра, че Ник взима заеми срещу собствените си акции.
Вторачих се в нея объркано.
— Започнал е да краде?! Знаела си и не си направила нищо?
— Проблемът не беше неин, Карли — каза плътен мъжки глас зад мен.
Стреснах се. Лоуъл Дрексъл стоеше до вратата с пистолет в ръка.
— Седни, Карли — нареди той спокойно.
Коленете ми се подгънаха и се отпуснах в креслото. Погледнах Лин за обяснение.
— Надявах се да не се стигне дотук — каза тя. — Наистина съжалявам, но…
Внезапно Лин се втренчи някъде зад гърба ми и презрителното й изражение се замени от ужас.
Завъртях се. Нед Купър стоеше в трапезарията. Косата му бе рошава, лицето — покрито с набола четина, дрехите — мръсни и измачкани. Зениците на ококорените му очи бяха разширени. Държеше пушка и докато го зяпах изумено, натисна спусъка.
Резкият трясък, миризмата на барут, ужасеният писък на Лин и глухият удар от падането на трупа на Дрексъл на пода ме вцепениха. Трима! Трима в Гринуд лейк. Трима в тази стая. Ще умра!
— Моля ви! — захленчи Лин. — Моля ви!
— Не! Защо да живееш? — извика Купър. — Чух всичко. Ти си боклук.
Насочи пушката отново, а аз зарових лице в ръцете си.
— Мо…
Чух зловещия звук отново, усетих мириса на дим и разбрах, че Лин е мъртва. Сега беше мой ред. Зачаках.
— Ставай — разтърси ме той. — Късметлийка си. Ще вземем колата ти. Ще поживееш още около час.
Надигнах се, без да поглеждам канапето. Не исках да видя трупа на Лин.
— Не си забравяй чантата — подсети ме Купър.
Чантата ми лежеше на пода до креслото, където бях седяла. Наведох се и я вдигнах. Купър ме сграбчи за ръката и ме поведе през трапезарията към кухнята.
— Отвори вратата — заповяда той. После затвори и ме бутна към колата ми.
— Влизай. Ти ще караш.
Явно знаеше, че не съм заключила колата. Дали ме беше следил? Господи, защо дойдох тук? Защо не приех заплахите му сериозно?
Той заобиколи колата, без да сваля очи от мен, като непрестанно ме държеше на мушка. Настани се на седалката до моята.
— Извади ключовете.
Едва отворих чантата, защото пръстите ми бяха изтръпнали. Цялото ми тяло трепереше толкова силно, че не можех да вкарам ключа в стартера.
— Тръгни надолу към портата. Кодът е 2808. Завий надясно по шосето. Ако видиш ченгета, не си и помисляй да правиш нещо.
— Няма — прошепнах.
Купър се смъкна надолу, така че никой да не може да види главата му, но по шосето нямаше никакви коли.
— Завий наляво на ъгъла.
Докато минавахме покрай обгорените останки от палата на Лин, видях полицейска кола бавно да преминава по улицата. Не посмях да им дам сигнал. Знаех, че Нед ще изпълни заканата да убие и мен, и себе си.
Купър седеше мълчаливо, стиснал пушката между краката си. Проговаряше само за да ми даде указания.
— Завий надясно. Завий наляво тук.
Внезапно каза с различен тон:
— Свърши се, Ани. На път съм. Предполагам, че се радваш, скъпа.