Ани. Мъртвата му съпруга. Говореше й, сякаш и тя бе в колата. Дали ако успеех да го заприказвам за нея и види, че съжалявам, щеше да ми даде шанс? Можеше и да не ме убие. Исках да живея. Исках да бъда с Кейси. Исках друго дете.
— Завий наляво, после карай направо.
Купър избягваше главните пътища, където ченгетата щяха да го търсят.
— Добре, Нед — отговорих с глас, който трепереше толкова силно, че едва успявах да го контролирам. — Вчера чух да говорят за Ани по телевизията. Всичките й колеги са я обичали много.
— Но ти не отговори на писмото й.
— Нед, понякога много хора ми задават един и същи въпрос. Отговарям, но не използвам определено име, защото това би засегнало останалите. Обзалагам се, че съм отговорила на въпроса на Ани, макар и да не съм споменала името й.
— Не знам.
— Нед, аз също купих акции на «Генстоун» и загубих много пари. Сега пиша статия за списанието, за да могат всички да узнаят за нас, които бяхме измамени. Знам, че си искал да осигуриш на Ани хубава къща. Аз пък бяха спестила, за да си купя апартамент. Живея в малка квартира под наем също като теб.
Дали ме слушаше? Не бях сигурна. Мобилният ми телефон звънна. Беше в чантата, която още лежеше в скута ми.
— Очакваш ли обаждане? — попита Купър.
— Сигурно е приятелят ми. Имам среща с него.
— Вдигни и му кажи, че ще закъснееш.
Наистина беше Кейси.
— Карли, всичко наред ли е?
— Да. По-късно ще ти разкажа.
— След колко време ще дойдеш?
— Около двайсет минути.
— Двайсет минути?
— Тъкмо тръгнах.
Как можех да му подскажа, че се нуждая от помощ?
— Кажи на всички, че съм тръгнала. Радвам се, че скоро ще видя Патрик.
Купър грабна телефона от ръката ми, прекъсна връзката и го метна на седалката.
— Скоро ще видиш Ани, а не Патрик.
— Нед, къде отиваме?
— В гробището. При Ани.
— Къде е гробището?
— В Йонкърс.
Йонкърс се намираше на около десетина минути път.
Дали Кейси бе разбрал посланието? Щеше ли да се обади в полицията и да ги предупреди да търсят колата ми? Но дори и да ни откриеха, това означаваше само, че и някои от тях ще бъдат убити.
Вече бях убедена, че Купър възнамерява да се самоубие на гробището, но след като убие и мен. Единствената ми надежда за оцеляване бе той самият да реши да ме остави жива. Трябваше да си осигуря симпатията му.
— Нед, не вярвам на всички ужасни неща, които казваха за теб по телевизията. Не е справедливо.
— Чуваш ли, Ани? И тя мисли, че не е справедливо. Те не знаят какво е да загубиш къщата си, защото си повярвал на лъжите им. Не знаят какво почувствах, когато видях как камионът за боклук удари колата ти. Лицемерните съседи не искаха да разбереш, че ще продам къщата ни. Не ме харесваха и единственото им желание бе да ни разкарат оттам.
— Бих искала да пиша за теб, Нед — казах, като се опитах да не прозвучи умоляващо.
Влязохме в Йонкърс. Движението бе доста натоварено и Нед се смъкна още по-надолу на седалката.
— Искам да пиша за красивата градина на Ани — продължих.
— Продължавай направо. Почти стигнахме.
— И ще разкажа на хората, че пациентите й много са я обичали. Ще пиша и за невероятната любов между вас.
Движението понамаля и вдясно видях гробището.
— А заглавието на статията ми ще бъде «Животът на Ани».
— Завий по черния път, който минава през гробището. Ще ти кажа къде да спреш.
Гласът му бе абсолютно безчувствен.
— Ани, знам, че ме чуваш — казах. — Защо не обясниш на Нед, че е по-разумно двамата да останете насаме, а аз да се прибера у дома и да напиша историята ви, да разкажа на хората колко сте се обичали. Не искаш да ви преча, когато най-после прегърнеш Нед, нали?
Той очевидно не ме слушаше.
— Спри тук и излез от колата.
Накара ме да вървя пред него до гроб, който бе изкопан наскоро. Почвата бе започнала да се сляга, а в средата имаше лека вдлъбнатина.
— Мисля, че гробът на Ани трябва да има красив надгробен камък и много цветя. Аз бих го направила за нея, Нед.
— Седни ей там — посочи той място на около два метра от гроба.
После седна върху гроба и насочи пушката към мен. С лявата си ръка свали дясната си обувка и чорап.
— Обърни се — нареди ми той.
— Не, послушай ме. Ани иска да сте сами.
— Казах ти да се обърнеш.
Щеше да ме убие. Опитах да се моля, но само успях да прошепна:
— Моля те!
— Какво мислиш, Ани? — попита Купър. — Какво да направя? Кажи ми.
— Моля те!
Бях толкова изтръпнала от ужас, че едва си движех устните. В далечината чух полицейски сирени. Прекалено късно.