Айзък Азимов
Тук няма никого, освен…
Разбирате ли, вината не беше наша. И през ум не ни минаваше, че нещо не е наред, докато не се обадих на Клиф Андерсън. И се оказа, че разговарям с него, докато той самият не е там. Отгоре на всичко нямаше да зная, че той не е там, ако в същия миг той не бе влязъл в стаята при мен. А в същото време аз приказвах с него.
Не, не, не и не…
Изглежда никога няма да мога да кажа просто и ясно какво стана. Изведнъж започва да ме тресе отвсякъде… Като че ли ми е по-лесно да започна от самото начало. Аз съм Бил Билингс, а моят приятел е Клиф Андерсън. Аз съм електроинженер, той е математик. Двамата сме преподаватели в техническия институт Мидуестърн. Сега знаете кои сме.
Откакто с Клиф се уволнихме от армията, работата ни е все с изчислителна техника. Знаете я. Норбърт Винер я популяризира в книгата си „Кибернетика“. Ако сте виждали снимките, знаете, че става дума за големи, страхотни машини. Заемат цяла стена, скъпа апаратура.
Но Клиф и аз имаме представа от нея. Разбирате ли, това, което прави тия машини толкова голяма работа, а също и скъпа, са безбройните релета и лампи. С тяхна помощ контролираме микроскопичните електрически потоци, включваме ги и ги изключваме където си поискаме. Но най-важни тук са онези малки електрически потоци, така значи…
Веднъж подметнах на Клиф:
— Защо да не можем да контролираме потоците електричество без всичките тия джаджи?
— Защо не наистина — отговори той и започна да търси математическо решение.
Няма значение как, но за две години постигнахме онова, което искахме. Става дума за резултата, който ни докара всичките неприятности. Оказа се, че накрая се сдобихме с нещо кажи-речи ей толкова високо, може би ето толкова широко и приблизително около ей толкова дълго…
Не, не, не. Забравих, че не можете да ме видите. Ще ви кажа точните цифри. Това нещо беше около деветдесет сантиметра високо, метър и осемдесет дълго и около шейсет сантиметра широко. Представяте ли си го? Трябваха двама човека, за да го носят, но важното е, че то бе преносимо. При все това, искам да ви обърна внимание, тя можеше да прави всичко, на което е способна голямата колкото цяла стена изчислителна техника. Не толкова бързо, може би, но все пак вършеше работа.
Имахме големи планове за тази машинка, най-най-големите. Бихме могли да я инсталираме на кораби или на самолети. А след известно време, ако успеехме да я смалим още малко — дори и в лек автомобил.
Особено ни интересуваше как да я пригодим точно за лек автомобил. Представете си, че си имате една малка умна машинка на таблото в колата, свързана с двигателя и акумулатора, снабдена с фотоелектрични очи. Тя е способна да подбере най-добрия маршрут, да избягва сблъсък с другите коли, да определи оптималната скорост за всякакъв вид терен. На задната седалка би могъл да седи всеки, а от катастрофите няма да остане и помен.
Всичко около работата с тази машинка ни беше интересно. Всеки път, когато изработвах поредната версия, се вълнувах страшно много, обземаха ме такива трепети, че още ми се иска да изкрещя, като си спомня как преди време се обаждах по телефона в лабораторията и после хуквах натам, зарязвах всичко друго.
Онази вечер бях у Мери Ан… О-о-о, ама аз казах ли ви коя е Мери Ан? Не. Вероятно не съм ви казал.
Мери Ан е момичето, което би могло да ми бъде годеница, но не е поради две причини. Първо — не знам дали тя иска, второ — нямам смелост да я попитам. Тя е червенокоса и е побрала два тона енергия в тяло, което няма и петдесет килограма, но се вие много изящно и закръглено на височина метър и шестдесет и седем, а всеки един от тези сантиметри е майсторски изваян. Сега нали разбирате, че умирам да я попитам дали иска да ми стане годеница, но щом я видя, тя с всяко свое движение сякаш поднася клечка кибрит към разголеното ми сърце и аз направо се гипсирам.
Не че аз съм някакво страшилище. Хората ми казват, че не падам по-долу от Мери Ан. Всеки косъм си е още на главата ми, висок съм над метър и осемдесет, дори мога да танцувам. Но просто нямам какво да й предложа. Не е необходимо да ви казвам колко заработва един университетски преподавател. Инфлация, данъци и накрая — нищо. Разбира се, ако имахме патентни права за различните модификации на нашата малка умна машинка, нещата щяха да са по-различни. Но и не мога да моля момичето да ме чака. Може би, когато всичко се оправи…
Така значи, седях си аз, потънал в блажени мечти, в гостната на Мери Ан онази вечер, когато тя влезе, а ръката ми несъзнателно посегна към телефона.
— Аз съм готова. Бил, хайде да тръгваме — каза момичето.
— Почакай минутка. Искам да се обадя на Клиф.