— Толкова ли е спешно? — намръщи се тя.
— Трябваше да му се обадя още преди два часа.
Забавих се всичко на всичко две минути. Обадих се в лабораторията, Клиф тъкмо приключваше вечерното си дежурство и веднага вдигна слушалката. Запитах го нещо, той ми отговори, после попитах още нещо и той обясни. Подробностите не са от значение, но както ви казах, момчето е цар-математик на комбинациите. Докато аз свързвам електрическите вериги и правя неща, които на пръв поглед изглеждат невъзможни, той върти, суче математическите знаци и ми казва дали наистина всичко това е неосъществимо. Така разговорът ни приключи, аз оставих слушалката и в същия миг на вратата се звънна.
За момент си помислих, че Мери Ан си има друг ухажор и изтръпнах, докато я гледах как отива към вратата. Следях я с поглед и едновременно набързо си отбелязвах на едно листче какво ми каза Клиф. После тя отвори вратата и на прага се оказа самият Клиф Андерсън.
— Помислих си, че само тук ще ви намеря… Здравей, Мери Ан. Слушай, приятел, ти нали щеше да ми се обадиш в шест часа. На тебе може да се разчита като на картонена кула. — Клиф е нисичък, пълничък и винаги готов за схватка, но аз си го зная и не му обръщам внимание.
— Ами всичко се промени и уговорката ми изскочи от главата. Но нали току-що ти се обадих. Какво значение има?
— Обадил си се? На мене? Кога?
Посочих телефона и понечих да изръся някаква шега, но точно тогава осъзнах, че оправданието ми се разбива на пух и прах. Точно пет секунди преди да зазвъни звънецът на вратата, аз разговарях с Клиф по телефона, обадих му се в лабораторията. А лабораторията се намира на близо десет километра от дома на Мери Ан.
— Аз… аз току-що разговарях с теб.
Недоумявах какво става.
— С мен ли? — удиви се отново Клиф.
— Ами да, по телефона. — Сега вече сочех апарата с две ръце. — Обадих се в лабораторията. По този тук телефон! Мери Ан ме чу. Мери Ан, не говорих ли аз ей сега с…
— Аз не зная с кого разговаря… А сега вече можем ли да тръгваме?
Е, такава си е Мери Ан. Страшно държи на истината.
Само че аз не можех да тръгна, трябваше да седна. Опитах се да се успокоя и да обясня отново ясно и точно:
— Клиф, аз позвъних по телефона в лабораторията и ти ми отговори. Попитах те дали са готови данните. Ти каза „да“ и ми ги продиктува. Ето ги. Аз си ги записах. Вярно ли е това тук или не? — подадох му листа с изписаните набързо уравнения.
— Вярно е — погледна Клиф. — Но откъде имаш? Не си ги измислял, нали?
— Току-що ти казах. Ти ми ги продиктува по телефона.
— Бил, не съм се вясвал в лабораторията от седем и петнайсет. Там няма никого.
— Аз разговарях с някого. Казвам ти.
— Закъсняваме — Мери Ан играеше нетърпеливо с ръкавиците си.
Направих й знак с две ръце да почака малко и се обърнах отново към Клиф:
— Слушай, ти сигурен ли си…
— Там няма никого, ако не броим „Малкия“.
„Малкия“ е името на създадения от нас механичен мозък с минимални размери.
Двамата стояхме и се гледахме безмълвно в недоумение. А Мери Ан потрепваше равномерно крак, като часовников механизъм на бомба, готова да избухне.
Най-накрая Клиф се изсмя:
— Сетих се за един анимационен филм, гледах го някъде. Там показват един робот, който отговаря по телефона и казва: „Честна дума, шефе, тука няма никого, освен нас, високоинтелигентните машини.“
— Хайде да тръгваме към лабораторията — на мен изобщо не ми беше до смях.
— Хей! Ще изпуснем представлението — възнегодува момичето.
— Слушай, Мери Ан, това е много важно. Ще ни отнеме само една минута. Ела с нас, а оттам ще отидем на представлението.
— Ама то започва… — тя не успя да довърши, защото аз я сграбчих за ръката и тримата излязохме много бързо. Това просто показва колко бях объркан. Обикновено и през ум не ми минава да я сграбчвам така. Искам да кажа, че Мери Ан е дама и аз се държа с нея като с дама. Но тогава ми се събраха доста неща. Аз дори не си спомням, че съм стиснал китката й, като се замисля. И веднага следващото нещо, което изниква в съзнанието ми, е колата. Как Клиф, аз и Мери Ан пътувахме към лабораторията, а тя разтриваше китката си и мърмореше нещо за големите горили.
— Да не би да ти причиних болка, Мери Ан? — разтревожих се истински.
— Не, разбира се, че не! Аз просто всеки ден изтръгвам ръката от ставата си ей така, за да е по-весело — след което прекрасната лейди ме ритна по пищяла.
Но тя ги прави тия работи само защото е червенокоса. А всъщност е много добра. Само дето полага усилия, за да се държи съобразно митологията за червенокосите. Естествено, на мен ми е напълно ясна цялата история, затова от време на време я глезя, горкото хлапе.