След двайсет минути бяхме в лабораторията.
През нощта в института няма никого. Тогава тук е по-голяма пустош от която и да е друга сграда. Нали знаете, че институтът е проектиран за тълпи от студенти, които препускат по коридорите, а когато ги няма, наоколо е като в пустиня. Или може би на мене така ми се струваше, защото се опасявах да погледна какво ли нещо се е настанило в нашата лаборатория на горния етаж. Стъпките ни отекваха шумно и страховито, а в асансьора бе тъмно.
— Няма да ни отнеме много време — обърнах се към Мери Ан.
Тя не отвърна нищо, само изсумтя нервно, но пак си остана хубава.
Просто не можеше да не изглежда хубава.
Клиф измъкна ключа от лабораторията и аз надзърнах над рамото му, когато вратата се отвори. Нямаше нищо необичайно. „Малкият“ беше там, разбира се, но изобщо не се бе променил от последния път, когато го видях. Различните скали отпред не показваха нищо. И ако не броим нас, в стаята нямаше нищо друго освен голяма кутия, от която се точеше дълъг кабел и стигаше до контакта на стената.
Клиф и аз се отправихме към „Малкия“ и застанахме от двете му страни. Мисля, че бяхме готови да го сграбчим, в случай, че той изведнъж се раздвижи. Спряхме се, защото машинката не правеше абсолютно нищо. Мери Ан също я гледаше. Тя дори прокара пръст по повърхността на апарата, огледа полепналата прах по връхчето му и го разтърка с палец, за да се изчисти.
— Мери Ан, не се приближавай — предупредих я аз. — Стой в другия край на стаята.
— Тук е толкова мръсно.
Досега тя не бе идвала в лабораторията ни. На нея и през ум не й бе минавало, че една лаборатория не може да бъде чиста като бебешка спалня, разбирате какво имам предвид. Портиерът минава оттук два пъти на ден и работата му е всичко на всичко да изпразни кошчетата за боклук. Приблизително веднъж в седмицата той размята насам-натам по пода един мръсен парцал, размазва калта навсякъде и си тръгва.
— Телефонът не е там, където го оставих — забеляза Клиф.
— Как разбра?
— Ами защото си спомням, че го оставих ето там — посочи приятелят ми. — А сега го намирам тук.
Ако той не се лъжеше, значи телефонът се бе приближил до „Малкия“.
Преглътнах от напрежение и предложих:
— Може пък да не си спомняш добре. — Опитах се да се засмея, стана изкуствено. — Къде е отвертката?
— Какво смяташ да правиш?
— Ще хвърля един поглед вътре. Ей така, за всеки случай.
— И ще се изцапаш целия — намеси се Мери Ан.
Затова си облякох работната манта. Тя е много разсъдлива, тази Мери Ан.
Разбира се, веднъж да можехме да видим „Малкия“ в завършен вид, отделните му детайли щяха да бъдат запоени в една цялост. Дори си мислехме за цветни пластмасови отливки, за продажба по домовете. Но в лабораторията затягахме кутията с отвертки, за да можем винаги когато поискаме да я разглобяваме и сглобяваме.
Заех се да отвивам гайките, но те не поддаваха, не можех да измъкна и отвертката. Започнах да мърморя и дръпнах рязко:
— Някой е работил тук не с ръцете си, а с цяло тяло, натискал е до немай къде.
— Ти си единственият, който се докосва до машинката — отбеляза Клиф.
Прав беше, но от това на мен не ми стана по-леко. Изправих се и избърсах чело с опакото на ръката си:
— Искаш ли да опиташ? — подадох му отвертката.
Клиф също положи усилия, но не постигна нищо.
— Странна работа — удиви се той.
— Кое е странното?
— Току-що отвертката се завъртя малко. Завъртя се на милиметри, а после се измъкна.
— Кое му е странното на това?
Клиф отстъпи настрани от „Малкия“ и остави отвертката:
— Странното е там, че видях как тя затегна отново гайката.
Мери Ан се раздвижи неспокойно:
— Щом толкова се тревожите, защо вашите учени мозъци не се сещат да използват горелка? — тя сочеше електрожена на една от табуретките.
Никога не бих и помислил да пристъпя към „Малкия“ с горелка, така както не бих я използвал и върху себе си. Но ми хрумна нещо друго, а разбирах, че и на Клиф му се върти нещо в главата. И двамата си мислехме едно и също. „Малкия“ не иска да бъде отворен.
— Какво ще кажеш, Бил? — запита Клиф.
— Не зная, Клиф.
— Ама побързай, глупчо, ще изпуснем представлението. — Мери Ан нямаше търпение.
Така че аз взех горелката и отворих вентила на кислородната бутилка. Струваше ми се, че ще убия приятел.
Тогава Мери Ан ме спря:
— Колко глупави могат да бъдат мъжете. Гайките са съвсем разхлабени. Сигурно сте въртели отвертката в обратната посока.
Не е възможно да въртиш дълго време отвертката в обратна посока, но понеже не обичам да противореча на червенокосата, кротко й казах: