— Мери Ан, недей да стоиш толкова близо да „Малкия“. Защо не почакаш до вратата?
А тя отговори:
— Само гледай! — момичето държеше отвертката с една ръка, с другата махна една гайка и в обшивката на „Малкия“ зина дупка.
— Свети боже! — нададе смаян възглас Клиф.
Те се отвъртаха. Всичките едновременно. Отвъртаха се сам-самички, като малки червейчета, които се измъкват от дупките си. Въртяха се, въртяха се и изскачаха, аз ги събирах. Накрая остана само един, позабави се малко, така предната плоскост се поизкриви, но аз я задържах. Накрая се отвъртя и последната гайка, а капакът падна леко в ръцете ми. Сложих я настрана.
— Тази машинка го направи съзнателно. — Лицето на Клиф, обикновено розово, този път бе смъртно бледо. — Чу ме да споменавам горелката и се предаде.
— Какво се опитва да скрие? — аз самият бях малко озадачен.
— Не зная.
Наведохме се над апарата и известно време само гледахме. По едно време ясно дочух ударите от обувката на Мери Ан. Погледнах часовника си и трябваше да си призная, че наистина нямахме много време. Всъщност, вече нямахме никакво време.
— Има си мембрана — забелязах в следващия миг.
— Къде? — приятелят ми се наклони още по-ниско.
Показах му и добавих:
— А също и високоговорител.
— Ти не си монтирал такива неща, нали?!
— Много ясно, че не съм. Иначе щях да зная. Ако ги бях сложил, щях да си спомням.
— Тогава как машинката как се е сдобила с тях?
Бяхме приклекнали и водехме разгорещен скорострелен диалог.
— „Малкия“ си ги е направил сам, предполагам — реших аз. — Може би си ги отглежда. Виж това — посочих още нещо.
На две различни места в кутията имаше намотки, които приличаха на тънички-тънички градински маркучета, само че от метал. Те бяха навити стегнато и прилепваха плътно до основата на кутията, тъй като бяха сплеснати. В края на всяка намотка металът се разделяше на пет или шест фини жички, които се виеха като спирали.
— И тия работи не си ги слагал, нали?
— Не, не съм.
— А за какво служат?
Той знаеше какво е предназначението им, знаех го и аз. Това бяха приспособления, чрез които „Малкия“ си набавяше материали, за да си прави разни детайли; пипалца, които се бяха измъкнали, за да стигнат до телефона. Вдигнах предния панел и го огледах отново. Ясно се виждаха две кръгли метални пластинки, изрязани и прикрепени отново, така че да се отварят и да пропускат различни, подходящи по размер материали.
Мушнах палец през едно от тези отверстия и вдигнах капака към Клиф, за да му го покажа:
— Това също не съм го правил.
Мери Ан наблюдаваше всичко през рамото ми. След секунди, докато аз избърсвах ръцете си от прахоляка и греста с книжна салфетка, видях — твърде късно, — че тя посяга към апарата. Нямах време да я спра. Но нали си я знам, трябваше да предвидя нейното нетърпение непременно да помогне с нещо.
Е, станалото — станало. Мери Ан посегна към едно от… може да се каже едно от пипалата му. Не съм сигурен дали наистина го докосна. По-късно твърдеше, че не го е направила. Но както и да е, въпросът е, че след миг нададе вик, седна и започна да разтрива ръката си над китката.
— Лика прилика сте си — изхленчи момичето. — Първо ти, а сега това.
— Сигурно изолацията не е добра, Мери Ан. Съжалявам, но ти казах…
— Глупости! — възрази енергично Клиф. — Никакви проблеми в свързването. „Малкият“ просто се защитава.
И аз си помислих същото. Обзе ме тревога. „Малкия“ бе съвършено нов вид апаратура. Дори изчислителната техника, която го контролираше, нямаше нищо общо с каквито и да било машини. „Малкият“ вероятно притежаваше нещо, което нямаше в нито една от досега създадените операционни системи. Навярно той изпитваше желание да живее и да се развива. С времето той може би щеше да придобие желание да създава още машини, докато станат милиони по цялата земя — в битка с човечеството за господство.
Отворих уста да изрека всичко това, а Клиф изглежда много добре знаеше какво е, защото веднага се развика:
— Не. Не казвай това!
Но аз не можах да се въздържа:
— Ами вижте, хайде да изключим „Малкия“… Какво има?
— Ами че той слуша всичко, каквото си говорим, глупако — изрече ядно Клиф. — Разбра за горелката, нали? Тъкмо се канех да се промъкна зад него, за да го изключа, а сега ако опитам той сигурно ще ме тресне с токов удар.
Мери Ан все още търкаше ръката си и мърмореше колко е мръсен подът, макар да я убеждавах за пореден път, че нямам нищо общо с тази работа. Портиерът размазва калта, вместо да чисти.
— Ами ти защо не си сложиш гумени ръкавици и не измъкнеш кабела — обади се тя изведнъж ни в клин, ни в ръкав.