Виждах как Клиф се опитва да измисли разумни причини, поради които не бива да го правим. Но не успя да измисли нито една, затова си сложи гумени ръкавици и тръгна към „Малкия“.
— Внимавай! — викнах му, макар че бе глупаво да го предупреждавам.
Той нямаше друг избор: едно от пипалата се размърда и сега нямаше никакво съмнение какво е предназначението им. То се плъзна и се опъна между Клиф и захранващия кабел. Появиха се и шестте пръстопипалца, докато лампичките във вътрешността на „Малкия“ засвяткаха. Клиф не се и опита да заобикаля металното шнурче. Той се отдръпна, а малко след това и шнурчето се прибра на мястото си. Ръкавиците повече не бяха нужни, можеше да ги свали.
— Бил, така няма да я докараме до никъде. Джаджата, дето сме създали, е много по-умна от онази, за която си мечтаехме. Дотолкова е умна, че е използвала гласа ми при моделирането на диафрагмата си. Може и да стане още по-умна и да се научи да… — Клиф се озърна през рамо и прошепна: — … да генерира собствено захранване. Да стане независима.
— Бил, ние трябва да спрем „Малкия“, в противен случай един ден някой ще телефонира на планетата Земя и ще чуе отговора „Честно, шефе, тука няма никого, освен нас — високоинтелигентните мислещи машини!“
— Хайде да се свържем с полицията — предложих аз. — Ще им обясним всичко. После — една ръчна граната или нещо от тоя род и…
— Не можем да допуснем други хора да разберат — поклати глава в знак на несъгласие Клиф. — Те ще направят други апарати, а както се разбира в крайна сметка, ние нямаме всички отговори за такова развитие на нещата.
— Тогава какво правим?
— Не зная.
Изведнъж усетих силен удар в гърдите. Погледнах надолу — Мери Ан бе готова за битка:
— Слушай, дебела кратуно, щом като имаме среща, значи имаме среща, а ако нямаме — нямаме. Ти решавай сега.
— Чакай, Мери Ан…
— Отговори ми! Никога не съм чувала по-голяма тъпотия: обличам се аз за представление, а ти ме довеждаш в една мръсна лаборатория с някаква тъпа машина и прекарваш останалото време от вечерта в звънене по телефона…
— Мери Ан, аз не съм…
Но тя не ме слушаше, тя не спираше да говори. Де да можех да запомня какво ми каза. Или по-добре, че не си спомням, защото в словоизлиянието й нямаше нито една ласкава дума. Само отвреме навреме успявах да се намеся с едно „Но, Мери Ан…“ и всеки път то биваше удавено в потока от думите й, а после заглъхваше.
Всъщност, както ви казах, тя е много нежно създание и само когато се развълнува, става невероятно приказлива и необуздана. Разбира се, поради червената си коса тя си мисли, че трябва да се вълнува час по час. Това си е моя теория. А според самата Мери Ан, тя е длъжна да живее в съзвучие с червената си коса.
И така, следващото нещо, което изниква ясно в съзнанието ми, е, че Мери Ан изкрещя ядно края на словоизлиянието си и ме настъпи по десния крак с бясна сила. А после се отправи към вратата. Хукнах след нея и захванах отново своето „Но, Мери Ан…“.
В този момент Клиф викна подир нас. Обикновено той не ни обръща внимание, но сега направо кресна:
— Защо не я помолиш да се омъжи за теб, глупако?
Мери Ан замръзна на мястото си. Тя бе стигнала до прага и остана там, без да се обръща. Спрях се и аз и усетих как думите се сбутаха, направо се материализираха в гърлото ми. Сега вече не можех да кажа дори „Но, Мери Ан…“.
Клиф продължаваше да крещи нещо зад нас. Гласът му достигаше до мен сякаш от километри далеч. А Клиф крещеше:
— Пипнах го! Пипнах го!
Тогава Мери Ан се обърна и изглеждаше толкова красива… Казах ли ви, че тя има зелени очи със сини жилчици? Както и да е, тя изглеждаше толкова хубава, че всички думи заседнаха в гърлото ми. Освободих се от тях едва когато успях да преглътна.
— Искаше ли да ми кажеш нещо, Бил? — запита Мери Ан.
Е, Клиф беше заложил вече матрицата в главата ми:
— Ще се омъжиш ли за мен, Мери Ан? — гласът ми прозвуча дрезгаво.
В мига, в който си затворих устата, съжалих, че изрекох тези думи, защото си мислех, че тя никога повече няма да ми проговори. Но след две минути бях радостен и горд от себе си, защото Мери Ан се хвърли към мен, прегърна ме и повдигна глава да ме целуне. Останахме така за миг, докато осъзная какво става, след което отвърнах на всичките й целувки. Клиф доста време се мъчеше да привлече вниманието ми, като ме потупваше по рамото.
— Какво, по дяволите искаш? — сопнах му се аз.
От моя страна си беше чиста неблагодарност. Все пак той беше причината за тази развръзка с Мери Ан.
— Погледни! — Клиф държеше захранващия кабел на „Малкия“.
Аз го бях забравил, но сега той отново се върна в съзнанието ми.