— Ето какво сте намислили — рече тържествуващо той.
Бъркхарт бе възнаграден за кошмарните часове, смътното усещане на безумието, за объркването и страха. Никога през живота си не бе изпитвал такова удовлетворение. На лицето на мъжа бе изписано изражение, за каквото Бъркхарт бе само чел, но не бе и виждал: отворена уста и ококорени очи, и макар че Дорчин успя да издаде някакъв звук, вместо въпрос се получи някакво мучене.
Девойката бе не по-малко учудена. Поглеждайки я, Бъркхарт разбра откъде му е толкова познат гласът й. Това бе същото момиче, което му се бе представило като Ейприл Хорн.
Дорчин се съвзе бързо.
— За този ли ставаше въпрос? — попита рязко той.
— Да! — отвърна момичето.
Дорчин кимна с глава.
— Вземам си думите назад. Вие бяхте права. Ей вие… Бъркхарт. Какво искате?
— Наблюдавайте го внимателно — извика Суонсън. — Може да има още един пистолет.
— Претърсете го тогава — каза Бъркхарт. — Ще ви кажа какво искаме, Дорчин. Искаме да дойдете с нас във ФБР и там да обясните по какъв начин сте успели да похитите двадесет хиляди души.
— Да похитя? — изпухтя Дорчин. — Та това е нелепо. Махнете този пистолет. С него не можете да постигнете нищо.
Бъркхарт неумолимо размаха пистолета.
— А аз мисля, че можем.
Дорчин изглеждаше вбесен и възмутен, но странно, той не беше изплашен.
— Проклятие!… — изкрещя той, но затвори уста и преглътна. — Слушайте — заговори убедително, — вие правите голяма грешка. Аз не съм похищавал никого, повярвайте ми!
— Не ви вярвам! — каза рязко Бъркхарт. — Защо трябва да ви вярвам?
— Но това е истина! Давам ви честната си дума.
Бъркхарт поклати глава.
— Давайте честната си дума във ФБР. Всичко ще изясним. А сега кажете как се излиза оттук?
Дорчин отвори уста, за да възрази.
— Не заставайте на пътя ми! — избухна Бъркхарт. — Ще ви убия, без да ми мигне окото. Не разбирате ли? Прекарах два дни в ада и вие ще отговаряте за всяка секунда от това време. Да ви убия? За мен ще бъде само удоволствие — и без това нямам какво да губя! Изведете ни оттук!
Лицето на Дорчин изведнъж стана непроницаемо. Изглежда, той бе готов да отстъпи, ала русото момиче, което той нарече Джанет, се промъкна и застана между него и пистолета.
— Моля ви — заувещава тя Бъркхарт. — Вие не разбирате. Не трябва да стреляте!
— Махнете се от пътя ми!
— Но, мистър Бъркхарт…
Тя не успя да се доизкаже. С безизразно лице Дорчин тръгна към вратата. Това вече Бъркхарт не можеше да понесе. Крещейки, той вдигна пистолета. Момичето изпищя пронизително. Бъркхарт дръпна спусъка. Като се приближаваше към него с жален и умоляващ поглед, момичето отново се бе изпречило пред дулото на пистолета.
Бъркхарт инстинктивно бе насочил пистолета ниско, за да рани, а не да убие. Но не беше се прицелил добре.
Куршумът бе попаднал в корема.
Дорчин бе излязъл и изчезнал — вратата след него се хлопна и бързите му стъпки кънтяха вече далече.
Бъркхарт захвърли пистолета и се спусна към момичето.
Суонсън скимтеше.
— Това ще ни довърши, Бъркхарт. О, защо го направихте? Щяхме да се измъкнем. Щяхме да отидем в полицията. Всъщност ние вече почти се бяхме измъкнали. Ние…
Бъркхарт не го слушаше. Бе коленичил до момичето. Тя лежеше по гръб и някак странно бе разперила ръце. Нямаше кръв, раната почти не се виждаше, но тя лежеше така, както никой жив човек не може да лежи.
И все пак не беше мъртва.
Тя не беше мъртва, ала вцепененият до нея Бъркхарт си помисли: „Но тя не е и жива!“
Пулс не се напипваше, но разперените пръсти на едната й ръка ритмично потрепваха.
Не се чуваше и дишане, а само някакво стържещо съскане.
Отворените й очи гледаха Бъркхарт. В тях нямаше нито страх, нито болка, а само дълбока, по-дълбока и от преизподнята жал.
Устните й се свиха капризно и тя промълви:
— Не се… тревожете, мистър Бъркхарт. С мен… всичко е наред.
Бъркхарт се отдръпна назад и приклекна, без да сваля очи от нея. Там, откъдето трябваше да тече кръв, се виждаше гладко отвърствие в някакво вещество, което не беше плът, и намотка от тънка златистомедна жица.
Бъркхарт облиза устни.
— Вие сте робот — рече той.
Момичето се опита да кимне. Потрепващите й устни промълвиха:
— Да. И вие също.
Суонсън издаде някакъв нечленоразделен звук, после отиде при писалището и втренчи поглед в стената. Седнал до разбитата кукла на пода, Бъркхарт се олюляваше насам-натам. Липсваха му думи. Момичето мъчително заговори:
— Съжалявам… че стана така. — Красивите устни на гладкото младо лице се изкривиха в някаква зловеща усмивка. Накрая тя успя да се овладее. — Съжалявам — повтори. — Куршумът… попадна точно в нервния център. Вече ми е трудно да… управлявам това тяло.