С машинално кимване Бъркхарт прие извинението. Роботи. Сега, когато вече знаеше, всичко се изясни. Спомни си мистичните догадки за хипноза, за марсианци и за още по-странни неща… Нелепости! А колко просто е било — роботи, създадени от хора — и колко ясно това обяснява всичко.
Разполагаше с предостатъчно доказателства. Заводът-автомат с присадени мозъци… Защо да не се присади мозък на човекоподобен робот, на който да се придадат фигурата и чертите на човека, притежавал този мозък?
Може ли творението да се досети, че е робот?
— Всички ние — рече Бъркхарт, като почти не съзнаваше, че говори на глас. — Жена ми, и секретарката ми, и вие, и съседите… С всички ни е едно и също.
— Не — гласът на момичето укрепна. — Не е едно и също. Знаете ли, аз сама поисках това. Аз… — Сега устните й се изкривиха не от нервен спазъм — Аз бях грозна, мистър Бъркхарт, и близо шестдесетгодишна. Животът мина покрай мен. И когато мистър Дорчин ми предложи възможността да заживея наново като красиво момиче, аз приех с готовност. Повярвайте ми, приех с готовност въпреки някои неизгодни условия. Моето тяло от плът и кръв още е живо… то спи, докато аз съм тук. Мога да се връщам в него. Но никога не правя това.
— А ние, останалите?
— С вас е различно, мистър Бъркхарт. Аз работя тук. Изпълнявам разпорежданията на мистър Дорчин, нанасям резултатите от рекламните изпитания, наблюдавам как вие и останалите живеете по негово предписание. Аз върша това по свой избор, но вие нямате избор. Защото… защото вие сте мъртви.
— Мъртви? — извика Бъркхарт. Това бе почти писък.
Сините очи го гледаха немигащо и той разбра, че това не е лъжа. Той преглътна, възхищавайки се от сложните механизми, които го караха да гълта, да се поти, да яде.
— Значи взривът, който сънувах… — каза той.
— Това не беше сън. Прав сте — именно експлозията. Истинската причина бе този завод. Цистерните избухнаха и онези, които оцеляха след взрива, малко по-късно се задушиха. Почти всички обаче загинаха от взрива, двадесет и една хиляди души. Вие умряхте с тях и от това се възползува Дорчин.
— Проклет крадец на трупове! — възкликна Бъркхарт.
Изкривените рамене се повдигнаха с някакво странно изящество.
— Защо? Та вие бяхте умрели. А вие и всички останали бяхте онова, което бе потребно на Дорчин… цял град, прекрасно кътче от Америка. Пренасянето на мъртвия мозък в компютъра е не по-трудно от пренасянето на живия. Дори е по-лесно — мъртвият мозък не може да каже „не“. О, това погълна труд и пари — градът бе в развалини, — но не бе толкова трудно да бъде изцяло възстановен, още повече че нямаше нужда да се възпроизвеждат точно всички подробности.
Къщите, мозъците на чиито обитатели бяха напълно разрушени, останаха празни отвътре. Не бяха възстановени толкова съвършено и мазетата, както и улиците, които нямаха съществено значение. А и всичко трябва да продължава само един ден. Един и същ ден — 15 юни — отново и отново, и ако някому се стори, че има нещо нередно, новината за откритието му няма да може да се разчуе, нито да навреди на изпитанията, защото в полунощ всяка грешка се заличава.
Тя се опита да се усмихне.
— Денят 15 юни е сън, мистър Бъркхарт, защото вие никога не сте преживявали този ден. Той ви е подарък от мистър Дорчин, съновидение, което той ви дарява, а после си го взема обратно в края на деня, когато вече разполага с всички данни на колко от вас са въздействували различните реклами. Тогава групите по поддържането се спускат в тунела, обхождат целия град и измиват с малките си електронни маркучи новия сън, след което той започва отново. На 15 юни.
Винаги на 15 юни, защото 14 юни е последният ден, в който всеки от вас може да се помни като жив. Понякога групите пропускат някого — както са пропуснали вас, защото сте се намирали под лодката. Но това не е важно. Пропуснатите се издават сами, като показват, че си спомнят, но дори и да не се издадат, това не пречи на изпитанията. Мозъците обаче на тези от нас, които работят за Дорчин, не се промиват. Когато енергията се изключи, ние заспиваме като вас. Но като се събудим, помним всичко. — Лицето й се изкриви диво. — Ако само можех да забравя!
Бъркхарт каза недоверчиво:
— И всичко това само за да се продават стоки! Това сигурно е струвало милиони!
— Точно така — отвърна роботът, наричан Ейприл Хорн. — Но и Дорчин спечели милиони. И това още не е всичко. Ако той открие кодови думи, които ще накарат хората да действуват, смятате ли, че ще спре дотук? Смятате ли, че…