Нищо чудно че Дорчин му бе дал свободата така лесно! Извън завода нямаше накъде да върви! Но колко невероятна бе фантастичната бездна и колко немислими бяха тези стотици бели ослепителни слънца, грейнали над нея! Един глас се обади до него:
— Бъркхарт?
Ехото повтори името, заглъхвайки меко в бездната пред него. Бъркхарт облиза устни.
— Д-да? — изграчи той.
— Аз съм, Дорчин. Този път не робот, а Дорчин от плът и кръв и ви говоря чрез безкабелен микрофон. Е, видяхте ли сега, Бъркхарт? Ще бъдете ли благоразумен да оставите групите по поддържането да се заемат с работата си?
Бъркхарт стоеше като парализиран. Една от подвижните планини, потънала в ослепителната светлина, се приближаваше към него.
Тя се извисяваше на стотици стъпки над главата му. Той гледаше внимателно върха й и примигваше безпомощно от светлината.
Тя приличаше на…
Невъзможно!
Високоговорителят на вратата каза:
— Бъркхарт?
Той обаче нямаше сили да отговори. Чу се тежка въздишка.
— Виждам, най-после разбрахте — рече гласът. — Няма къде да отидете. Сега вече го знаете. Можех да ви го кажа и по-рано, но вероятно нямаше да ми повярвате, така че по-добре за вас бе сам да се убедите. В края на краищата, Бъркхарт, защо съм длъжен да възстановявам града точно такъв, какъвто е бил преди? Аз съм делови човек и правя сметка на разходите. Ако трябва да направя нещо в естествена големина, аз го правя. Но в дадения случай няма никаква нужда от това.
Бъркхарт безпомощно гледаше как от извисилата се планина към него внимателно се спусна малка скала. Тя бе дълга и тъмна, в края й нещо се белееше, белите петна на пръстите…
— Горкият мъничък Бъркхарт — монотонно пропя високоговорителят и ехото закънтя из огромната бездна, която бе само една работилница. — Какво ужасно сътресение е за вас да разберете, че живеете в град, построен върху маса.
Бе сутринта на 15 юни и Гай Бъркхарт се събуди от собствения си вик.
Това бе чудовищен, непонятен сън, пълен с взривове, мъгляви нечовешки фигури и неописуем ужас.
Той потрепера и отвори очи.
Отвъд прозореца на спалнята му виеше глас, стократно усилен от високоговорител.
Залитайки, Бъркхарт отиде до прозореца и погледна навън. Във въздуха се долавяше необичаен за сезона хлад, по-скоро приличаше на октомври, отколкото на юни, но улицата имаше съвсем обикновен вид, като изключим камиона с високоговорителите, който паркира на бордюра на тротоара малко преди пресечката. Високоговорителите ревяха:
— Вие страхливец ли сте? Глупак ли сте? Да не би да позволите на банда политически мошеници да ви откраднат страната? НЕ! Ще изтърпите ли още четири години на подкупи и престъпления? НЕ! Ще гласувате ли за кандидатите на Федералната партия? ДА! Вие непременно ще направите това!
Гласът на говорителя пищи, понякога уговаря, заплашва, умолява, ласкае… но не млъква през целия, безкрайно повтарящ се ден 15 юни.