Бъркхарт сви рамене.
— Всъщност какво губя?… Но ми дайте, моля, и пакет „Честърфийлд.“
Докато чакаше асансьора, той разпечата пакета и запали. „Не са лоши“ — реши той, макар че се отнасяше с подозрение към химически обработваните цигари. Мнението му за заместника на Ралф обаче бе лошо. Търговията в будката за цигари ще се превърне в дявол знае какво, ако продавачът подлага всеки клиент на такава настойчива обработка.
Вратата на асансьора се отвори с нисък, мелодичен звук. Бъркхарт се качи с още няколко души и им кимна. Когато вратата се затвори, тихата музика спря и високоговорителят от тавана на кабината започна обикновеното си рекламно предаване.
„Не, не обикновено“ — помисли си Бъркхарт. Той слушаше толкова много натрапчиви рекламни предавания, че вече ги пропускаше покрай ушите си, но програмата, която сега излъчваше местният радиовъзел, привлече вниманието му. Въпросът не беше само в това, че повечето от рекламираните стоки му бяха непознати — различен бе стилът на рекламата.
Предаваха глупави стихчета в досаден скоклив ритъм за безалкохолни напитки, които той никога не бе опитвал. След това две вероятно десетгодишни момчета забърбориха бързо за някакви бонбони, а после прогърмя властно звучен бас:
— Незабавно излезте и си купете НАЙ-ВКУСНИЯ „Чоко-байт“! Изяжте АРОМАТНИЯ СИ „Чоко-байт“ до трошичка! Купувайте „Чоко-байт“!
После — хленчещ женски глас:
— Как искам да имам хладилник „Фекъл“. Готова съм на всичко, за да имам хладилник „Фекъл“!
Бъркхарт стигна до етажа си и излезе от асансьора по средата на последната реклама. Предаването го бе изпълнило с някакъв смут. Рекламите хвалеха непознати стоки, създаваха чувство за нещо непривично и неизвестно.
За щастие обаче в кантората всичко бе наред, като изключим отсъствието на мистър Барт. Мис Миткин, която се прозяваше на писалището в приемната, не знаеше защо не е дошъл на работа.
— Телефонираха от дома му. Ще дойде на работа утре.
— Може да е отишъл в завода. Живее непосредствено до него.
— Възможно е — рече тя безразлично.
Изведнъж Бъркхарт се досети.
— Но днес е 15 юни! Денят, в които се подават данъчните декларации за тримесечието… той трябва да подпише декларацията!
Мис Миткин сви рамене, за да покаже, че това е грижа на Бъркхарт, а не нейна. След това отново се зае с ноктите си.
Силно ядосан, Бъркхарт отиде до писалището си. Естествено, би могъл да подпише данъчните декларации, както Барт, помисли си възмутено той. Това обаче не беше негова работа, а задължение на Барт, който трябваше да го изпълни в качеството си на шеф на градската кантора на „Контро Кемикълс“.
Реши да позвъни на Барт у дома или да се опита да го намери в завода, но веднага се отказа от тази мисъл. Всъщност персонала на завода го интересуваше съвсем малко и колкото по-рядко имаше работа с него, толкова по-добре. Веднъж отиде в завода с Барт и остана смутен и дори уплашен. Освен шепа администратори и инженери в завода нямаше жива душа… „По-точно нито една жива душа — само машини“ — поправи се Бъркхарт, припомняйки си разказите на Барт.
Според думите на Барт всяка машина бе управлявана от компютър, който възпроизвежда в електронния си мозък истинската памет и ум на дадено човешко същество. Бе неприятно да се мисли за това. Барт се смееше и го уверяваше, че няма нищо чудовищно в това да ограбват гробищата и да поставят човешки мозъци в машините. Работата бе там, казваше той, че обичайните човешки реакции се пренасят от клетките на мозъка в подразделенията на електронната памет. Това не бе вредно за човека, нито пък превръщаше машината в чудовище.
И все пак Бъркхарт бе смутен.
Той изостави мислите за Барт, за завода и останалите дреболии и се зае с данъчните декларации. Проверката на числата продължи до обед. „По памет и с помощта на своята данъчна книга Барт би свършил това само за десет минути“ — с възмущение си помисли той.
Запечата декларациите в плик и влезе при мис Миткин.
— Тъй като днес мистър Барт отсъствува, най-добре ще е да обядваме на смени — каза той. — Можете да излезете първа.
— Благодаря. — Без да бърза, мис Миткин издърпа чекмеджето на писалището, извади чантичката си и започна да си слага грим.
Бъркхарт й протегна плика.
— Моля ви, пуснете го в пощенската кутия. Впрочем — една минута. Чудя се дали да не се обадя на Барт за всеки случай. Каза ли жена му дали той може да става до телефона?
— Не каза. — Мис Миткин старателно попиваше излишното червило с книжна салфетка. — Всъщност не се обади жена му. Телефонира дъщеря му и тя ми предаде, че е болен.