— Дъщеря му ли? — намръщи се Бъркхарт. — Мислех, че е на училище и че е заминала от града.
— Тя се обади — това е всичко, което знам по въпроса.
Бъркхарт се върна в стаята си и погледна с неприязън непрегледаната поща върху писалището. Не можеше да понася кошмарните сънища — проваляха му целия ден. По-добре да бе останал в леглото като Барт.
По пътя за вкъщи с Бъркхарт се случи нещо странно. На ъгъла, откъдето обикновено вземаше автобуса, имаше безредие — един човек така гръмогласно хвалеше някакъв нов начин за дълбоко замразяване, че той неволно отмина още една пряка. Видя, че автобусът идва, и се затича. Зад гърба му обаче някой го повика по име. Погледна през рамо — към него бързаше дребно човече, което изглеждаше много угрижено.
Само след миг той го позна. Това бе случаен негов познат на име Суонсън. Бъркхарт с досада отбеляза, че вече изпуска автобуса.
— Здравейте! — поздрави той.
Лицето на Суонсън изразяваше отчаяна решимост.
— Бъркхарт? — въпросът прозвучи боязливо и странно напрегнато. След това се закова мълчешком на мястото си, наблюдавайки лицето на Бъркхарт с нескривано очакване, което премина в слаба надежда и угасна като съжаление. „Търси нещо, очаква някого“, помисли си Бъркхарт. Той обаче не знаеше как да му помогне.
Изкашля се и повтори:
— Здравейте, Суонсън.
Суонсън дори не показа, че е чул поздрава. Само въздъхна много дълбоко.
— Няма как — промърмори очевидно на себе си той. Кимна разсеяно на Бъркхарт и отмина.
Бъркхарт гледаше как приведените плещи на Суонсън изчезват в тълпата. „Какъв странен ден — помисли той — и колко неприятен! Всичко върви някак объркано.“
Докато пътуваше към къщи със следващия автобус, продължаваше да размишлява за това. Нищо ужасно или катастрофално, но съвсем необичайно. Човек живее собствения си живот като всички останали и у него се изгражда система от впечатления и реакции. Знаеш какво ще стане. Когато отваряш аптечката, знаеш, че бръсначът се намира на втората поличка, когато заключваш входната врата, знаеш, че трябва да я дръпнеш малко по-силно, за да щракне бравата.
В човешкия живот привичното внасят не изправните и идеално действуващи предмети; внасят го онези, които са мъничко повредени — бравата, която заяжда, езичето на електрическия ключ на горната стълбищна площадка, което трябва да се щракне по-силно, защото пружинката е остаряла и отслабнала, изтривалката пред вратата, в която се спъваш.
Не може да се каже, че в живота на Бъркхарт бе станало нещо нередно, ала нередностите го преследваха. Например Барт не дойде на работа, макар че Барт никога не бе отсъствувал.
Бъркхарт размишляваше върху това през целия следобед. Мислеше и вечерта, въпреки опитите на жена му да го изкуши с партия бридж у съседите. Съседите Ани и Фарли Денерман му бяха приятни. Познаваше ги от деца. Но през цялата вечер и те бяха някак странни и замислени и той трябваше да изслуша оплакванията на Денерман от лошите телефонни услуги и мнението на жена му за отвратителните телевизионни реклами напоследък.
Бъркхарт вече се канеше да постави световен рекорд по продължително мислене, когато около полунощ, както си лежеше в леглото, съвсем ненадейно — самият той бе изненадан, макар че по някакъв странен начин бе известен, че това трябва да се случи — той се обърна на другата страна и бързо заспа непробудно.
На 15 юни сутринта Бъркхарт се събуди с вик.
През целия си живот не бе сънувал така реално. В ушите му още гърмеше оглушителният взрив, усещаше взривната вълна, която го бе запокитила към стената. Изглеждаше странно, че се намира в леглото си и че в стаята нищо не се е променило.
Жена му се изкачваше тежко по стълбата.
— Скъпи! — извика тя. — Какво има?
— Нищо. Лоши сънища — измърмори той.
Тя пое дъх, притиснала ръка към сърцето си.
— Така ме разтревожи… — заговори сърдито.
Но шумът от улицата прекъсна думите й. Разнесе се вой на сирени и звън на камбани — гръмогласните звуци бяха непоносими.
Двамата съпрузи се спогледаха и се втурнаха уплашено към прозореца.
Вместо ревящи пожарникарски коли по улицата минаваше бавно само един малък камион. Отгоре на кабината му бяха закрепени мощни високоговорители. Те издаваха пронизителен вой на сирени, който се усилваше и се смесваше с шума на мощни двигатели и камбанен звън. Това представляваше идеален магнетофонен запис на пристигащи пожарникарски коли, вдигнати под тревога.
— Мери, но това е противозаконно! — възкликна учудено Бъркхарт. — Знаеш ли какво правят те? Пуснали са магнетофонен запис на пожар. Какво ли са намислили?