Той й заразказва за мазето, превърнало се в медна кутия, и за необикновения макет, който бе заменил лодката му. Отначало Мери се учуди, после се смути и накрая се разтревожи.
— Скъпи, ти сигурен ли си? — попита тя. — Защото миналата седмица бърсах праха по онзи стар сандък и нищо не забелязах.
— Сигурен съм — отвърна Гай Бъркхарт. — Аз придърпах сандъка към стената, за да стъпя на него и да завия новия бушон, когато осветлението изгасна и…
— Когато какво? — видът на Мери стана още по-тревожен.
— Когато осветлението изгасна. Сигурно си спомняш, че когато ключът на горната площадка заяде, аз слязох в мазето да…
— Гай, ключът не е заяждал. Снощи аз сама изгасих лампите.
Бъркхарт се втренчи в жена си.
— Не, аз знам, че не си ги изгасила. Ела тук и виж!
Той излезе на площадката и с драматичен жест посочи повредения ключ, същия, който предната нощ бе отвил и оставил да виси. Там обаче нямаше никакъв повреден ключ. Всичко бе така, както е било винаги. Не вярвайки на очите си, Бъркхарт го натисна и лампите и в двата хола светнаха.
Бледа и угрижена, Мери го остави и слезе в кухнята да приготви закуската. Бъркхарт дълго не сваляше поглед от ключа. Мозъкът му бе стигнал отвъд границата на изненадата и уплахата — той просто вече не работеше.
Смутен, като че наблюдаваше себе си отстрани, Бъркхарт се обръсна, облече и закуси. Мери не му задаваше излишни въпроси — държеше се много внимателно с него и се стараеше да го успокои. Целуна го на тръгване и той, без да каже нито дума повече, излезе от вкъщи, като бързаше да хване автобуса.
Мис Миткин бе в приемната и го поздрави с прозявка.
— Добро утро — каза тя сънливо. — Мистър Барт няма да дойде на работа днес.
Бъркхарт понечи да каже нещо, но се въздържа. Изглежда, тя не знаеше, че Барт бе отсъствувал и вчера, защото откъсна от календара си листчето с дата 14 юни, за да остави листчето с „новата“ дата — 15 юни.
С колеблива походка той отиде до писалището си и впери невиждащи очи в сутрешната поща. Тя още не бе преглеждана, но той знаеше, че пликът на разпределителния отдел съдържа поръчка за двадесет хиляди стъпки звукоизолационен балатум, а пликът на „Файнбек и Синове“ — рекламация.
Трябваше да измине доста време, преди да си наложи да отвори писмата. Не бе сгрешил относно съдържанието.
Когато стана време за обедната почивка, Бъркхарт, воден от някакво предчувствие, накара мис Миткин да излезе да обядва първа. Та нали на вчерашния 15 юни той бе излязъл пръв. Тя тръгна, леко смутена от необичайната му настойчивост, но това не можеше да промени неговото настроение.
Телефонът иззвъня и той вдигна разсеяно слушалката.
— Градската кантора на „Контро Кемикълс“, на телефона Бъркхарт.
Гласът в слушалката каза: „Обажда се Суонсън“ и млъкна.
Бъркхарт напрегнато чакаше, но телефонът мълчеше.
— Ало?
Отново мълчание.
— Все още нищо, а? — в гласа на Суонсън се долавяше тъжно примирение.
— Какво нищо? Суонсън, трябва ли ви нещо? Вчера се доближихте, до мен и постъпихте по същия начин. Вие…
— Бъркхарт! — гласът на Суонсън прозвуча дрезгаво. — О, боже мой, значи си спомняте! Стойте там! Идвам само след половин час.
— Какво става?
— Не е важно! — отвърна радостно дребното човече. — Ще ви обясня всичко, като се видим. Повече не говорете нищо по телефона — възможно е някой да подслушва. Само стойте там! Почакайте! Сам ли ще бъдете в кантората?
— Може и да не бъда. Мис Миткин вероятно ще…
— По дяволите! Слушайте, Бъркхарт, къде обядвате? Достатъчно шумно ли е там?
— Според мен да. Ресторант „Кристъл“. Само на една пряка от…
— Знам къде е. Ще се видим след половин час.
Връзката прекъсна.
Ресторант „Кристъл“ вече не беше боядисан в червено, но в него продължаваше да е все така горещо. Новото бе, че посрещаха посетителите с музика, прекъсвана от реклами. Рекламираха „Фрости-флип“, цигари „Марлин“ („Те са полезни за здравето“ — нареждаше монотонно говорителят) и някакви бонбони „Чокобайт“, за които Бъркхарт не си спомняше да е чувал. Много скоро обаче и това стана.
Докато очакваше появата на Суонсън, той забеляза, че едно момиче в целофанова пола, каквито носят продавачките на цигари в нощните заведения, прекоси ресторанта с поднос с малки бонбони, загънати в алени книжки.
— „Чоко-байт“ са вкусни — промълви тя, като се приближи към масата му. — „Чоко-байт“ са по-вкусни и от най-вкусните бонбони!