Фридрих Дюренмат
Тунелът
Един двайсет и четири годишен мъж, потънал в тлъстини, та да не го издебне и наближи много ужасното, което той съзираше (това бе неговата дарба, може би единствената), с навик да затъква отворите на плътта си, понеже тъкмо през тях можеше да нахлуе чудовищното, затова пушеше пури („Ормон Бразил 10“), над очилата си носеше други, тъмни очила, а в ушите си натъпкваше памучни тампони — този млад човек, все още зависим от родителите си и зает с мъгляво следване в един университет, който отстоеше на два часа път с влака, взе един неделен следобед обичайния влак — заминаване седемнайсет и петнайсет, пристигане деветнайсет и двайсет и седем, — с цел на следния ден да посети един семинар, от който впрочем вече бе решил да избяга. Когато напусна родния си град, слънцето грееше на безоблачния небосвод. Беше лято. В това приятно време влакът трябваше да профучи между Алпите и Юра, покрай богати села и малки градчета, после по протежението на една река, а след по-малко от двайсет минути, точно след Бургдорф, потъваше в малък тунел. Влакът бе претъпкан. Двайсет и четири годишният мъж се бе качил отпред и сега с мъка си пробиваше път назад, потеше се и правеше малко глупаво впечатление. Пътниците седяха плътно притиснати, мнозина върху куфари, купетата от втора класа също бяха пълни, само местата в първа класа бяха почти незаети. Когато младият човек, лашкан от влака насам-натам, залитащ ту срещу един, ту срещу друг и докосващ кореми и бюстове, най-сетне се пребори с неразборията от семейства, новобранци, студенти и любовни двойки, откри в последния вагон места, и дори толкова много, че в купето — а в третокласните вагони купета се срещат рядко — можеше да се настани свободно на цяла седалка. Насреща му в това затворено помещение седеше мъж, още по-дебел от него, и играеше шах сам със себе си, а в ъгъла към коридора, на същата седалка, се бе разположило червенокосо момиче и четеше роман. Така младият човек вече бе седнал до прозореца и тъкмо си бе запалил една „Ормон Бразил 10“, когато дойде тунелът и той му се видя по-дълъг от обикновено. Много пъти бе изминавал това разстояние, вече цяла година всяка събота и неделя, но всъщност никога не бе отдавал значение на тунела, а само го бе предугаждал. Макар неведнъж да бе искал да му посвети изцяло своя интерес, винаги когато се появеше тунелът, той бе зает с мисли за нещо друго, тъй че не забелязваше краткото потапяне в мрака — тъкмо решаваше да му обърне внимание и вдигаше очи, тунелът вече бе отминал, тъй бързо профучаваше влакът през него, пък и тъй къс бе малкият тунел. Младият човек и този път не свали тъмните си очила, когато навлязоха в тунела, понеже не мислеше за него. Слънцето сега грееше с пълна сила и местността, през която пътуваха, хълмовете и горите, далечните хребети на Юра и къщите на градчето бяха сякаш от злато — тъй ярко блестеше всичко в привечерната светлина, тъй ярко, че той осъзна внезапно настъпилия мрак на тунела, а навярно и причината задето преходът му се видя по-дълъг, отколкото очакваше. В купето бе съвсем тъмно — поради краткостта на тунела лампите не бяха запалени, понеже всяка секунда в прозореца трябваше да се покаже първият бледен зрак на деня, светкавично да нарасне и мощно да нахлуе с обилен, златен блясък; когато обаче мракът продължи, младият човек свали тъмните си очила. В този миг момичето запали цигара, явно раздразнено, че не може да чете по-нататък романа си, както на него му се стори в червеникавото припламване на кибритената клечка; ръчният му часовник със светещ циферблат показваше шест и десет. Той се облегна в ъгъла между стената на купето и прозореца и се замисли за обърканото си следване, на което никой не вярваше много-много, за семинара, който утре трябваше да посети, но на който нямаше да отиде (всичко, което той вършеше, бе само предлог да запази порядък зад фасадата на делата си, и то не самия порядък, а само идеята за порядък пред лицето на ужасното, заради което потъваше в тлъстини, пъхаше пури в устата и памучни тампони в ушите си), а когато отново погледна циферблата, бе шест и четвърт, но все още не излизаха от тунела. Това го обърка. Наистина сега запалиха лампите, в купето стана светло, червенокосото момиче можеше да чете по-нататък романа си, а дебелият господин отново заигра шах сам със себе си, вън обаче, зад прозореца, в който сега се отразяваше цялото купе, се простираше все още тунелът. Младият човек излезе в коридора, където някакъв висок мъж със светъл шлифер крачеше напред-назад, увил около врата си черно шалче. „Защо ли му е при това време?“ — помисли си той и надникна в другите купета на вагона — там четяха вестници и приказваха. Върна се отново в своя ъгъл и седна, сега тунелът трябваше да свърши всеки миг, всяка секунда; ръчният му часовник показваше вече почти шест и двайсет; той изпита раздразнение, че досега е обръщал тъй малко внимание на тунела, който продължаваше вече четвърт час, и ако се пресметнеше скоростта, с която се движеше влакът, сигурно бе внушителен тунел, един от най-дългите в Швейцария. Тъй че по всяка вероятност той бе сбъркал влака, макар и в момента да не си спомняше за толкова дълъг и внушителен тунел на двадесет минути път от родния му град. Ето защо попита дебелия шахматист дали влакът е за Цюрих, на което онзи отговори утвърдително. Младият човек каза, че не му е известно на това място по линията да има толкова дълъг тунел, но шахматистът, подразнен, задето втори път го прекъсват в някакви негови сложни размишления, отвърна, че тъкмо в Швейцария имало много тунели, извънредно много, и макар да пътувал из тази страна за първи път, това веднага се набивало на очи, а също бил прочел в един статистически справочник, че никоя друга страна не притежава толкова тунели като Швейцария. Сега обаче трябвало да се извини, наистина ужасно съжалявал, но бил зает с важен проблем на защитата Нимцович и не бивало повече да се отвлича. Шахматистът бе отговорил учтиво, но решително, младият човек разбра, че от него не може да очаква разяснения. Затова се зарадва, когато в купето влезе кондукторът. Уверен беше, че билетът му е невалиден; дори когато кондукторът — бледен, сух и по впечатлението, което оставяше, нервен човек — каза на момичето, чийто билет взе най-напред, че то трябва да смени влака в Олтен, двайсет и четири годишният мъж все още не губеше надежда, тъй непоклатимо бе убеден, че е взел по невнимание друг влак.