По другите маси също имаше стражи, застинали в надигащи се пози. И в тишината, доловим само за фино настроения слух на някой, който го търси, бе шумът от пръсти, спрели на сантиметър от подръчното им оръжие и много бавно отдръпващи се.
— Добре — отсече Ваймс в звънтящия вакуум. — Кой ще ми излезе пръв с опашатата лъжа? Ефрейтор Нобс?
— Ами, гос’ин Ваймс — започна Ноби Нобс, отпускайки безмълвния Строшенщит на пода — ъ-ъ… Строшенщит тука… хвана на Слюда… да, хвана на Слюда _чашата_ по погрешка, явно… и… ние всички го забелязахме това и скочихме, да… — Ноби ускори темпото, вече минал успешно сложната завръзка — … и ето как се обърна масата… ‘щото — тук лицето на Ноби доби изражение на непорочна имбецилност, което всъщност бе доста страшничко за гледане — той щеше наистина да се нарани, ако беше сръбнал от тролското кафе, сър.
Тайно в себе си Ваймс въздъхна. Сред тъпите куци извинения това всъщност не беше _чак толкова_ лошо. По простата причина, че беше напълно нелепо. Нито едно джудже нямаше дори да посегне към чаша тролско еспресо, което всъщност бе стопен химически разтвор, поръсен отгоре с ръжда. Всеки знаеше това, точно както всеки знаеше, че Ваймс може да види как Строшенщит държи брадва над главата си, а редови страж Синфлуорит все още стои замръзнал в опита си да изтръгне бухалка от Слюда. И всеки знаеше също така, че Ваймс е готов да изхвърли първия проклет идиот, който направи грешния ход и вероятно всички в близост до него.
— Значи това стана, а? — попита Ваймс. — Значи не е защото може би някой е направил гадна забележка по адрес на свой колега и други от расата му например? Да добави още една щипка глупост към бъркоча на това, което се носи по улиците в момента?
— О, нищо подобно, сър — отвърна Ноби. — Просто една от ония… работи.
— Почти гадна злополука ли? — подсети го Ваймс.
— Да, сър!
— Е, не искаме никакви гадни злополуки, нали, Ноби…
— Не, сър!
— _Никой_ от нас не иска гадни злополуки, предполагам — Ваймс мина с поглед по стаята. Някои от редовите стражи, злорадо забеляза той, се потяха от усилието да не помръднат. — А пък е толкова лесно да се случат, когато не сте съсредоточени в работата. Ясно?
Разнесе се общо мънкане.
— Не ви чувам!
Този път имаше доловими вариации по темата „Тъйвярносър!“.
— Добре — отсече Ваймс. — Сега марш навън да пазите реда, защото тук вътре със сигурност няма да стане! — Той отправи специален гневен поглед към редови стражи Строшенщит и Слюда и тръгна към приемната, където едва не се сблъска със сержант Ангуа.
— Извинете, сър, просто отидох да взема…
— Оправих се, не се тревожи — прекъсна я Ваймс. — Но беше на косъм.
— Някои от джуджетата са наистина на ръба, сър. Надушвам го.
— Фред Колън също.
— Не мисля, че е само заради Кофтимели, сър. Нещо… джуджешко е.
— Е, не мога да им го избия от главите. И точно когато денят не можеше да потръгне по-кофти, трябва да провеждам интервю с проклет вампир.
Ваймс видя предупредителния поглед на Ангуа прекалено късно.
— О… мисля, че имате предвид мен — обади се тих глас зад гърба му.
>
Фред Колън и Ноби Нобс, чиято продължителна сутрешна почивка бе нарушена, крачеха кротко по Бродуей, давайки възможност на старите си униформи да подишат малко въздух. При настоящите обстоятелства май бе добра идея да не се връщат в участъка за известно време.
Вървяха като хора, които имат цял ден пред себе си. Всъщност _имаха_ цял ден пред себе си. Бяха избрали тази конкретна улица, понеже беше оживена и широка и в тази част на града нямаше особено много тролове и джуджета. Обосновката беше желязна: в този момент в доста райони групи от джуджета или тролове обикаляха или пък стояха на едно място, в случай че някой от онези, обикалящите мръсници опита някакъв зулум наблизо. От седмици имаше дребни счепквания. Според Ноби и Фред мирът в тези райони се крепеше на косъм, така че бе напразно усилие да се опазят последните остатъци от него, нали? Не се пазят овце на места, където все ги ядат вълци, нали? Няма логика. Глупаво е. Докато на големи улици като Бродуей цареше мир, който очевидно трябваше да се опази. Здравият разум им нашепваше, че това е правилно. Беше ясно като бял ден, абсолютно очевидно, направо очевадно като носа на Ноби.
— Лоша работа — сподели Колън, докато се влачеха. — Никога не съм виждал джуджетата такива.
— Преди Деня на Куумската долина, серж, все така става напечено — отбеляза Ноби.
— Да, ама Кофтимели направо ги накара да кипнат, тъй де — Колън махна шлема си и обърса чело. — Казах на Сам за бъбреците си и той се впечатли.