— Не! — извика Свитсън, вдигайки и двете си ръце. — Сир, моля! Това е спор между грагове!
— Защо не носиш брадва? — озъби се Ревностен.
— Не ми трябва брадва, за да бъда джудже — изтъкна Свитсън. — Нито да мразя троловете. Що за същество се самоопределя чрез омраза?
— Ти подбиваш самите ни основи! — кресна Ревностен. — Корените ни!
— Тогава ме изкорени — отвърна Свитсън, разпервайки празните си ръце. — Приберете меча си, командир Ваймс — добави той, без да обръща глава. — Това е между джуджета. Ревностен? Чакам. В какво вярваш? _Ха’ак! Га страк джа’ада!_
Ревностен се метна напред с вдигната брадва. Свитсън скочи бързо, последва глухият звук от удар по плът и двамата застинаха в жива картина. Стояха така, неподвижни като печалните фигури в каверната: Ревностен, вдигнал брадва, и Свитсън, приклекнал на коляно и опрял почти синовно глава на гърдите му, пръстите му пронизваха гърлото на грага.
Устните на Ревностен се отвориха, но от тях излезе само хрип и струйка кръв. Той залитна назад една-две крачки и падна по гръб. Брадвата се вряза в белия влажен каменен водопад и разби потока на хилядолетията. Времето се разпадна на парчета около нея.
Свитсън се надигна с потресен вид, разтривайки ръката си.
— То е като с брадва — обясни на никой конкретно, — но без брадвата…
Отново настъпи суматоха, но едно джудже, прогизнало от вода, разблъска тълпата.
— Сир, от долината идват група тролове! Питат за вас! Казват, че искат да преговарят!
Рис прекрачи тялото на Ревностен, вторачен в отвора на каменния водопад. При допира му падна още един къс.
— Има ли нещо необичайно във водача им? — запита той отнесено, взирайки се в новата тъмнина.
— Да, сир! Той е целият… искрящ!
— А, добре — рече кралят. — Преговорите му са уредени. Доведи го тук.
— Може ли това да е трол, който познава някои много влиятелни джуджета? — подметна Ваймс.
Низшият крал за миг срещна погледа му.
— Да, предполагам, че е. — После повиши глас. — Някой да ми донесе фенер! Командир Ваймс, бихте ли… погледнал това, моля?
В дълбините на разкритата пещера нещо светеше.
>
_На този ден през 1802 художникът Методий Мискинин пусна блещукащото нещо в най-дълбокия кладенец, за който се сети. Никой никога нямаше да го чуе там долу. Пилето не спря да го преследва чак до дома му._
>
„Можеше да е доста по-лесно — мислеше си Ваймс, — ако това беше приказка. Изтегляш меч от камъка или хвърляш магически пръстен в морските дълбини и под всеобщото ликуване светът продължава да се върти.“
Но това бе истинският живот. Светът не се въртеше, просто си обикаляше. Беше Денят на Куумската долина и в нея не се водеше битка. Но пък и не цареше мир. Онова, което цареше… ами то беше _заседаване_. Бяха преговори. Всъщност, доколкото Ваймс можеше да каже, все още не се бе стигнало до преговори. Още не бе минал етапът на провеждане на разговори относно провеждане на срещи относно събиране на делегации. От друга страна, никой не бе умрял, с изключение вероятно от скука.
Много история трябваше да се разнищи, а пред онези, които не бяха ангажирани с тази деликатна дейност, стоеше задачата да обуздаят Куумската долина. Пещерата долу бе лобното място на два легендарни героя, а само една сносна буря и няколко отместени камъка бяха достатъчни всичко да бъде пометено в стихиен приливен поток. Досега не бе станало, но рано или късно динамичната география щеше да се заеме с въпроса. Куумската долина не можеше да се остави на собственото си устройство, не и занапред.
Накъдето и да погледнеше човек, групи тролове и джуджета проучваха, копаеха, отбиваха или заприщваха потоците. Така беше от два дни, но щеше да продължи вечно, понеже всяка зима променяше условията на играта. Куумската долина им _налагаше_ сътрудничество. Проклетата Куумска долина…
Ваймс реши, че това е вече малко прекалено, но природата няма мярка. Понякога залезите са толкова розови, че съвсем им липсва стил.
Едно нещо стана наистина бързо и това бе тунелът. Джуджетата бяха прокопали мекия варовик като на игра. Човек вече можеше да влезе в пещерата, макар че трябваше да се нареди на опашка сред дългата върволица тролове и джуджета.
Чакащите на опашката се споглеждаха с несигурност. Онези от обратния поток понякога изглеждаха ядосани или пред разплакване, или просто вървяха, забили поглед в земята. Пред изхода на тунела обикновено се събираха в смълчани групички.
Ваймс, понесъл на ръце малкия Сам, не трябваше да се реди на опашка. Новините бяха плъзнали. Той мина право напред покрай троловете и джуджетата, които прилежно сглобяваха счупените сталагмити (Ваймс не знаеше, че това е възможно, но очевидно ако се върнеше след петстотин години, пак щяха да изглеждат като нови), и влезе в онова, което вече бяха почнали да наричат Кралската пещера.