И ето ги там. Неоспорим факт. Кралят на джуджетата — полегнал върху шахматната подложка, фосилизиран от вечния капчук, с вкаменена брада, сляла се със скалната основа, а диамантеният крал — останал прав в смъртта си, с потъмняло тяло, вперил очи в играта пред тях. Бе негов ред, от протегнатата му ръка висеше здрав малък сталактит.
Бяха отчупили малки сталагмити, за да си направят фигурките, които времето сега бе запечатало в неподвижна композиция. Издрасканите линии върху каменната подложка бяха почти невидими, но играчите на „Туп“ от двете раси вече размишляваха върху ходовете и Вестникът бе поместил скица на „Играта на мъртвите крале“. Диамантеният крал бе играл от страната на джуджетата. Резултатът очевидно можеше да е всякакъв.
Говореше се, че когато всичко това приключи, ще запечатат пещерата. По думите на джуджетата, прекалено много живи същества в пещера някак си я убиват. А кралете щяха да останат насаме да довършат играта си — този път в мир.
Капчук върху камък, променящ формата на света капка по капка, отмиващ една долина…
„Е, да — додаде Ваймс на себе си. — Но никога няма да е толкова просто. И за всяко следващо поколение ще трябва да я отварят наново, за да могат всички да видят, че е истина.“
Днес обаче тя бе отворена за него и малкия Сам, който носеше прелестна вълнена шапчица с пискюл.
Тухльо и Сали стояха на пост заедно с две джуджета и още два трола и зорко следяха посетителите, както и един другиго. Върмите покриваха тавана. Играта блестеше. Какво щеше да запомни малкият Сам? Може би само блещукането. Но трябваше да види това.
Играчите бяха истински. С това поне се съгласяваха и двете страни. Резбите по Диамантения крал бяха автентични, а бронята и скъпоценностите по Кървавия топор отговаряха точно на историческите сведения. Дори дългият самун джуджешки хляб, който носеше в битка и който можеше да строши тролски череп, бе до него. Джуджешките учени с надлежност и старателност успяха да отрежат миниатюрно резенче от него, при което похабиха петнайсет триона. Като по чудо се оказа все тъй неядивен, колкото и в деня на опичането му.
Ваймс реши, че минута е достатъчна за този исторически момент. Малкият Сам бе в докопващата възраст и изобщо нямаше да узнае как свършва всичко това, ако синът му изядеше исторически паметник.
— Може ли да разменим две думи, младши страж? — обърна се той към Сали на тръгване. — Смяната идва след минута.
— Разбира се, сър — отвърна Сали.
Ваймс отиде до един ъгъл в каверната и изчака Ноби и Фред Колън да се дотътрят начело на смяната.
— Радваш ли се, че се присъедини към нас, младши страж? — подхвана той, когато тя забързано се доближи до него.
— Много, сър!
— Добре. Да идем горе на светло, а?
Изкачиха тунела и излязоха във влажната жега на Куумската долина, където той приседна на един камък и се вторачи в нея. Малкият Сам играеше в нозете му.
— Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен, младши страж?
— Трябва ли да има, сър?
— Не мога да докажа нищо, разбира се — сви рамене Ваймс, — но си агент на Низшия крал, нали? Шпионираше ме.
Изчака я да обмисли вариантите. Лястовичките пикираха в ескадрони над главите им.
— Аз, ъ-ъ, не бих назовала нещата точно така, сър — накрая отвърна тя. — Държах под око Кофтимели и чух за мината под града, а после като взе да става напечено…
— … ти се стори добра идея да станеш страж, така ли? Лигата знаеше ли?
— Не! Вижте, сър, не шпионирах _вас_…
— Казала си му, че тръгвам за Куумската долина. А онази нощ, като пристигнахме, излезе на малка въздушна разходка. Просто да поразкършиш криле, а?
— Вижте, шпионажът не е призванието ми! Присъединих се към новата стража в Начук. Опитвахме се да постигнем нещо там. Исках да дойда в Анкх-Морпорк, понеже… ами всички искаме. Да се научим, разбирате ли? Как успявате да го направите? Всички ви хвалят! А когато ме повика Низшият крал, си помислих „Какво толкова лошо има?“. Кофтимели и там бе създал проблеми. Ъ-ъ… аз всъщност никога не съм ви лъгала, сър.
— Рис вече знаеше за Тайната, така ли?
— Не, сър, не по същество. Но мисля, че имаше причина да подозира наличието на нещо там долу.
— Тогава защо просто не е отишъл да погледне?
— Джуджета да копаят в Куумската долина? Троловете щяха да, ъ-ъ, да откачат, сър.
— Но не и ако джуджетата само разследват защо ченге от Анкх-Морпорк гони някакви престъпници из пещерите, а? Не и ако ченгето е добрият стар Сам Ваймс, който всеки знае, че е точен като стрела, макар и не най-острият нож в долапа. Не можем да подкупим Сам Ваймс, ама що да се хабим, като можем да му вържем шал през очите?