— Извинете, за какво става въпрос? — намеси се Ветинари, властно вдигайки ръка.
Мъжът го погледна и се обърна към Керът:
— Кой е тоя?
— Лорд Ветинари, _управник на града_, позволете да ви представя господин Пони от Гилдията на занаятчиите — бързо каза Керът. — Моля да покажете на негова светлост полуоста, господин Пони.
— Благодаря — кимна Ветинари. Той пое нещото, което доста приличаше на два петнайсетсантиметрови куба, съединени един с друг като двойка зарове, опрени страна в страна. Въртяха се един спрямо друг — много, много бавно.
— О, механизъм — безучастно каза той. — Колко хубаво.
— Хубаво? — възкликна Пони. — Не разбирате ли? Не _спира_ да се върти!
Керът и Пони загледаха с очакване патриция, който каза:
— И това е _добре_, така ли?
Керът се прокашля.
— Да, сър. Едно от тези привежда в действие една от най-големите мини в Юбервалд. Всичките помпи, вентилаторите за въздух, вагонетките за извозване на рудата, духалките за ковачниците, асансьорите… всичко. Само едно от тези. То е тип Устройство, като кубовете. Не знаем как са направени, много са редки, но другите три, за които съм чувал, не са спирали да работят от стотици години. Не използват гориво, не се _нуждаят_ от нищо. Изглежда са на милиони години. Никой не знае кой ги е направил. Те просто се въртят.
— Колко интересно — отбеляза Ветинари. — Движи вагонетки? Под земята, казвате?
— О, да — потвърди Керът. — Дори се извозват миньори.
— Ще помисля по темата — рече Ветинари, избягвайки протегнатата ръка на господин Пони. — А какво можем да го накараме да прави в града?
Двамата с Керът обърнаха въпросителни лица към господин Пони, който сви рамене и каза:
— Всичко!
>
_Цоп!_ Водната капка падна на главата на много, много покойния крал Кървавия топор.
— Колко трябва да висим тук, серж? — обади се Ноби, докато наблюдаваха върволицата посетители, точеща се покрай мъртвите крале.
— Гос’ин Ваймс прати вест да дойдат други от нашите — рече Фред Колън, пристъпяйки от крак на крак. При влизането пещерата не изглеждаше студена, но след време лепкавата влага влизаше под кожата на човек. Той реши, че това не се отнася за Ноби, който бе благословен от Природата с естествена лепкавост.
— Почват да ме побиват тръпки, серж — призна Ноби и посочи кралете. — Ако оная ръка мръдне, ще запищя.
— Мисли за това, че _си тук_, Ноби.
— Винаги съм _все някъде_, серж.
— Да, ама когато вземат да пишат историческите книги, ще… — Фред Колън поспря и се замисли. Трябваше да признае, че сигурно нямаше да споменат точно тях двамата с Ноби. — Е, тъй или инак твоята Лиска ще се гордее с теб.
— Тая май няма да я бъде, серж — тъжно сподели Ноби. — Мило момиче е, ама май трябва тактично да я разкарам.
— Стига, бе!
— Тъй е, серж. Оня ден ми сготви вечеря. Опита се да направи Злочестия пудинг като старото ми мамче.
_Цоп!_
Фред Колън се усмихна от дъното на стомаха си.
— О, да. Никой не може да озлочести пудинг като старото ти мамче, Ноби.
— Беше ужасно, Фред — оплака се Ноби с клюмнала глава. — Пък за кебапа й хич не ми се говори. Не е от ония девойки, дето ги бива в кухнята.
— По-скоро е пилонен тип, Ноби, тъй си е.
— Точно тъй. И си помислих, ами… с Чукоглавата може никога да не си сигурен накъде гледа, ама мидите й в масло, е… — той въздъхна.
— Тая мисъл сгрява мъжа в студена нощ — съгласи се Фред.
— И ‘наеш ли, напоследък, като ме фрасне с мокра риба, не боли толко’, колкот’ преди — продължи Ноби. — Май намираме общ език.
_Цоп!_
— Тя може да строши омар с юмрук — отбеляза Колън. — Това е много ценен талант.
— Та си мислех да говоря с Ангуа — кимна Ноби. — Тя може да ми даде ъкъл как да разкарам тактично Лиска.
— Добра идея, Ноби — окуражи го Фред. — Не пипайте, сър, инак ще трябва да ви откина пръстите — заплаши той с приятелска интонация едно джудже, което се протягаше с благоговение към шахматната подложка.
— Но пак ще сме си приятели, разбира се — додаде Ноби, а джуджето се дръпна. — Поне докато мога да влизам безплатно в клуб „Розово маце“, винаги ще съм до нея, ако й се прище да поплаче върху нечий шлем.
— Много модерно виждане, Ноби — похвали го Фред. Той се усмихна в сумрака. Някак си светът се бе върнал в релсите.
_Цоп!_
>
Вечният трол, бродещ из света…
Тухльо се затътри след Детритус, влачейки бухалката си.
Е, нема грешка, огря го късмета! Разправяха, че е болезнено да откажеш дрогата, ама на Тухльо целият му живот беше болезнен, и точно сега хич не беше толко’ зле. Беше, тъй де, _странно_ как успява да навърже цяло изречение, без да му забрави началото. И му даваха храна, която взе да му харесва, като спря да я повръща. Сержант Детритус, който знаеше всичко, му беше казал, че ако остане чист и поумнее, некой ден може да се издигне чак до младши страж и да изкарва куп мангизи.