— Е, помня, че ме домъкнаха да го видя, като бях хлапе, но е малко въздлъжък, правичката да си кажа. Тъй де, всъщност не може да се обозре. Ами то докато стигнеш до края и вече си забравил какво е имало в началото.
— Уви, това за жалост е вярноу, сержант — въздъхна сър Рейнолд. — И най-жалкото е, че целият тоузи ремоунт бе с _цел_ да направим специална кръгла зала, в коуято да поместийм Мискинин. Идеята му, знайете, бе наблюдателят да бъде _изцяуло_ обграден от сцените и да оусеща _кипежа_ на действието. Все едноу, че е там, в Куумската долина! Според автора тоува е паноскопично изкуство. Говорете каквоуто щете за текущия интерес, но прийтокът от посетийтели щеше да даде възмоужност да представим картийната по начийн, който вярваме, че отговаря на замисъла. А сега това!
— Ако сте щели да я местите, защо не я свалихте да я приберете хубавичко някъде на сигурно, сър?
— Имате предвид да я _навием_? — Сър Рейнолд изпадна в потрес. — Тоува моуже да причини тоулкова щети! Оу, ужас! Не, ние бяхме планирали мноуго деликатна оуперация за следващата седмица, която да проуведем изключийтелно прецийзно. — Той потръпна. — Призлява ми само като си помийсля как някой проусто я _изтръгва_ от рамката.
— Ей, т’ва сигур е улика, серж! — подвикна Ноби, който се бе върнал към присъщото си поведение, т.е. мотаеше се наоколо и ръчкаше разни неща, за да види дали са ценни. — Виж, някой е насипал куп смрадливи боклуци тука! — Той се замъкна до един постамент, който наистина изглеждаше отрупан с вехтории.
— Не го пипайте, моуля! — Сър Рейнолд се впусна натам. — Това е „Не ми говори за понеделници!“, най-полемийчната творба на Даниеларина Намусен! Не поместихте нищо, нали? — нервно добави той. — Произведението е буквално безценно, а тя има доуста остър езийк!
— Това си е куп вехтории — дръпна се Ноби, протестирайки.
— Изкуството е по-велийко от сбора на проустите му механични компоуненти, ефрейтор — засегна се уредникът. — Едва ли бийхте казали, че „Три едри роузови дами и парче мрежа“ на Каравати е проусто, хм, „вехта цапаница“?
— А т’ва тогава какво е? — посочи Ноби съседния постамент. — Крепи само някакъв прът с пирон в него. И то ли е изкуство?
— „Свободата“ ли? Ако се пусне за проудажба, вероуятно ще стийгне трийсет хиляди доулара — каза сър Рейнолд.
— За парче дърво с пирон в него? — втрещи се Фред Колън. — Чие дело е?
— След като видял „Не ми говори за понеделници!“, лорд Ветинари снизходийтелно наредил да прикоуват за ухото госпоужица Намусен към тоузи кол — обясни сър Рейнолд. — Тя обаче все пак успяла да се отскубне в следоубедните часоуве.
— Бас ловя, че е побесняла! — каза Ноби.
— Не и след като спечели няколкоу награди за това. Дочух, че планийра да се прикове към някои други неща. Би моугла да стане мноуго вълнуваща излоужба.
— Ето какво тогава — предложи Ноби услужливо. — Що не оставите старата грамаданска рамка на мястото й с ново име, от сорта на „Грабеж на изкуство“?
— Не — студено отвърна сър Рейнолд. — Тоува би било глупаво.
Клатейки глава на чудатостите на света, Фред Колън се доближи до стената, толкова жестоко, пардон, жестоуко лишена от украсата си. Картината бе грубо изрязана от рамката. Сержант Колън не притежаваше светкавична мисъл, но тази особеност му се видя странна. Ако разполагаш с месец да свиеш една картина, защо ще претупваш работата? Фред гледаше на хората от стражническа гледна точка, която в определени отношения се различаваше от уредническата. Не се заричай, че някой не би сторил нещо, независимо колко странно е то. Сигурно нейде си имаше разни откачени богаташи, които _биха_ купили картината, дори за да я гледат само в уединението на собствения си замък. Хората можеха да са такива. Всъщност мисълта, че това е тяхната голяма тайна, сигурно им носеше приятен вътрешен трепет.
Но крадците бяха отпрали картината, сякаш не им пукаше за никаква продажба. Имаше продрана ивица по цялото проте… я чакай…
Фред се сепна. Улика! Ей я на, точно там! Той усети приятен вътрешен трепет.
— Тази картина — обяви той — тази картина… тази картина, която не е тук, имам предвид, очевидно, е била открадната от… _трол_.
— Боуже мой, как разбрахте? — възхити се сър Рейнолд.
— Много се радвам, че ми зададохте този въпрос, сър — отвърна Фред Колън, което си беше чистата истина. — Забелязах, че _горният_ периметър на паното е изрязан плътно до рамката, виждате ли? — Той посочи. — Е, нашият трол с лекота би могъл да се пресегне с ножа си, нали, и да направи срез по ръба на рамката отгоре и донякъде надолу от двете страни, виждате ли? Но нашият трол по принцип не е от най-гъвкавите, тъй че като е опрял, значи, до долния срез, е оплескал работата и съвсем я е нащърбил. Плюс това само трол може да го отнесе това чудо. То с една черга колко зор има, пък за навито пано да не говорим! — Той засия.