— Там-тирирам-тирирам-тирирам!
А, да. Независимо колко зле са нещата, винаги могат да станат още по-зле…
Той извади лъскавата кутийка от джоба си и отвори капачето. Остроухата физиономия на дребно зелено духче се оцъкли в него с онази горестна, безнадеждна усмивка, чиито нюанси бе свикнал да различава и от които се ужасяваше.
— Добро утро, Въведете Името Си Тук! Аз съм Дезорганизатор пето поколение Gooseberry™*! — Мога ли да… — започна духчето в скоропоговорка, за да успее да каже възможно най-много преди неизбежното прекъсване.
[* По аналогия на Blackberry, което всъщност си е къпина на най-обикновен нетехномански език. Gooseberry пък е цариградско грозде, но тук си заслужава да забъркам една страшна боза от превод, аналогия и рима, наричайки го гроздебери. — Б.пр.]
— Кълна се, че те изключих — ядно каза Ваймс.
— Заплашихте ме с чук — обвинително рече духчето и затропа по миниатюрните решетки. — Ей, народе, този заплашва произведение на техноманското изкуство с чук! Дори не си е попълнил регистрационната карта! Затова трябва да го наричам Въведете Име…
— Мислех, че сте се отървал от това нещо, сър — подхвърли Ангуа, когато Ваймс хлопна капачето. — Разбрах, че е претърпяло… злополука.
— Ха! — обади се глух глас от кутията.
— Сибил все ми взима следващо — Ваймс направи физиономия. — По-усъвършенствано. Но _знам_, че това беше изключено.
Капачето се изтласка нагоре.
— Будя се за алармите! — изписка духчето. — _Десет двоеточие Четирийсет и Пет Сеанс за Проклетия Портрет!_
Ваймс изпъшка. Портретът от сър Джошуа. Щеше да бере ядове за това. Вече бе пропуснал два сеанса. Но тази работа с джуджетата беше… важна!
— Няма да успея да отида — промърмори той.
— В такъв случай бихте ли искал да прибегнете до лесната за ползване интегрирана услуга за съобщения Bluenose™?*
[* Напук на напредничавите технологии, „bluenose“ в класическия смисъл е нещо твърде закостеняло. — Б.пр.]
— В какво се състои? — с дълбоко подозрение попита Ваймс. Поредицата дезорганизатори, които бе имал, бележеха доста голяма успеваемост в решаването на почти всички проблеми, произтичащи най-вече от факта, че ги притежаваш.
— Ъ-ъ, в общи линии се състои в това да тичам със съобщение до най-близката сигнална кула _наистина_ бързо — с надежда обясни духчето.
— А връщаш ли се? — надеждата също се надигна у Ваймс.
— _Абсолютно!_
— Не, благодаря — отсече Ваймс.
— А какво ще кажете за играта Splong!™, специално изобретена за петото поколение? — замоли се духчето. — Ето, подготвил съм прилепите. Не? Може би ще предпочетете класическата „Познай колко прасета тежа“? Или бих могъл да изсвирукам някоя от любимите ви мелодии? Функцията iHUM™* ми дава възможност да помня до хиляда и петстотин от вашите хитов…
[* По аналогия с iPOD, но много, много по-гениално: „I hum“ буквално означава „аз тананикам“. — Б.пр.]
— Бихте могъл да направите опит да го използвате, сър — обади се Ангуа, след като Ваймс отново тръшна капака над протестиращото гласче.
— Вече използвах едно такова — изсумтя Ваймс.
— Верно е. За подпиране на вратата — избоботи Детритус зад гърба му.
— Просто не съм фен на техноманията, ясно? — сопна се Ваймс. — Край на дискусията. Треска, би ли отскочил до алея „Лунно езерце“, моля? Предай извиненията ми на лейди Сибил, която ще бъде в ателието на сър Джошуа. Кажи й, че много съжалявам, но е изникнало нещо, към което трябва да се подходи внимателно.
„Всъщност е точно така — замисли се той, като продължиха. — Може би трябва да се подходи доста по-внимателно, отколкото аз възнамерявам. Е, да става каквото ще! Все ще има защо, щом като трябва да подхождаш внимателно само за да разбереш дали е _имало_ убийство.“
>
Петмезената улица беше типично за заселване на джуджета място — в _периферията_ на по-противните градски части, но не изцяло в тях. Набиваха се на очи външните признаци на джуджешката колонизация: мозайка от прозорци, свидетелстващи за превръщането на двуетажни в триетажни къщи без промяна на височината; излишък от дребни понита, теглещи каручки; и, разбира се, основният показател: гъмжилото от всички тези дребосъци с бради и шлемове.
Освен това джуджетата се разширяваха надолу. Копаенето си им беше в кръвта. Тук горе, далеч от реката, сигурно можеха да стигнат две нива под мазетата, без да затънат до гуша във вода.
Тази сутрин много от тях бяха наизлезли и висяха по улиците. Не бяха точно ядосани, доколкото Ваймс можеше да прецени от наличната за изразителни цели зона, ограничена до няколкото сантиметра между веждите и мустаците, но не беше обичайно за джуджета просто да висят наоколо. Те все бяха някъде, работейки усилено, обикновено един за друг. Не, не бяха ядосани, но _бяха_ угрижени. Нямаше нужда да се видят лицата им, за да се усети това. Джуджетата като цяло не приемаха радушно вестниците, отнасяйки се към новините в тях както любител на свежото грозде към стафидите. Те се сдобиваха с новини от други джуджета, за да са сигурни, че са актуални, свежи и качествени, при това без съмнение обогатени с всякакви екстри в процеса на предаването им. Тази тълпа стоеше в несигурно очакване на новината, че ще се превърне в метеж.