В момента тълпата се разцепи, за да им направи път. Присъствието на Детритус възбуди ропот, който тролът съобразително реши да не чуе.
— Усещате ли това? — прошепна Ангуа, докато кървяха по улицата. — Под краката си?
— Нямам твоите сетива, сержант — поклати глава Ваймс.
— Едно непрекъснато туп, туп изпод земята — обясни Ангуа. — Долавям леки трусове. Мисля, че е помпа.
— Може би отводняват още мазета? — допусна Ваймс. „Явно копаят сериозно. Колко надолу могат да стигнат? — зачуди се той. — Все пак Анкх-Морпорк с изграден предимно върху Анкх-Морпорк. Тук е имало град от веки веков.“
По-отблизо си личеше, че тълпата не е просто хаотична навалица. Беше нещо като шпалир от двете страни на улицата, бавно придвижващ се към един страничен вход. Чакаха да видят граговете. _Моля, елате да кажете надгробните слова за баща ми… Моля, дайте съвет за продажбата на дюкяна ми… Моля, напътствайте ме в начинанието ми… Аз съм далеч от костите на дедите ми, моля, помогнете ми да остана джудже…_
Сега не беше времето да си _д’ркза_. Строго погледнато, повечето анкх-морпоркски джуджета бяха _д ‘ркза_ — това значеше нещо като „не истинско джудже“. Те не живееха дълбоко под земята и не излизаха навън само нощем, не добиваха метал, допускаха дъщерите им да покажат поне _известни_ признаци на женственост, бяха малко немарливи към някои от ритуалите. Но полъхът на Куумската долина витаеше във въздуха и сега не бе времето да си _донякъде_ джудже. Така че се осланяш на граговете. Те се грижат да си на правилния път.
И досега Ваймс нямаше нищо против това. Досега обаче граговете в града не бяха почнали да проповядват убийство.
Той _харесваше_ джуджетата. От тях ставаха надеждни служители и по природа бяха законопослушни, поне при липсата на алкохол. Но сега всички го гледаха. Усещаше тежестта на погледите им.
Да висиш и да зяпаш хората, разбира се, беше главно занятие в Анкх-Морпорк. Градът беше първенец по нетно производство на втренчени погледи. Но тези бяха от неправилния вид. Улицата излъчваше не точно враждебност, но отчужденост. И все пак това беше анкх-морпоркска улица. Как може да се чувства чужд тук?
„Може би не трябваше да водя трол — каза си той. — Но докъде ще стигне това? Посочете си ченге от схемата по свой избор!“
Две джуджета бяха застанали на пост пред дома на Кофтимели. Бяха по-тежко въоръжени от нормалното, доколкото това изобщо бе възможно, но може би респектът, който всяваха, се дължеше най-вече на наметалата им от черна кожа. За всички наясно с порядките това означаваше, че служат на дълбинните джуджета и като такива са приносители на част от магията, упованието, благоговението или страхопочитанието, вградени в съзнанието на обикновените, грешни джуджета.
Те изгледаха Ваймс с погледа на всички стражи по света, който в общи линии изразява следното: по подразбиране си мъртъв, от което състояние те дели само търпението ми. Но Ваймс бе подготвен за това. Всички дяволи знаеха, че той самият го е прилагал доста често.
Той отвърна с надменното изражение на някой, който не забелязва пазачите.
— Командир Ваймс, Градска стража — показа значката си. — Трябва да се видя с Граг Кофтимели незабавно.
— Той не приема никого — каза един от пазачите.
— О! Да не _е_ умрял, а? — подхвърли Ваймс.
_Почувства_ отговора. Дори не бе необходимо да забележи лекото кимване на Ангуа. Джуджетата бяха ужасени от въпроса и се потяха.
За тяхно възмущение и потрес и донякъде за своя собствена изненада, той седна на стъпалата между тях и извади пакет евтини пури от джоба си.
— Няма да ви предложа по една, момчета, щото знам, че не ви е разрешено да пушите на пост — дружески забърбори той. — И аз на моите не им разрешавам. На мен ми се разминава само защото няма кой да ме изхвърли, ха-ха. — Издуха струйка син дим. — Е, както знаете, аз съм началник на Градската стража. Известно ви е, нали?
Двете джуджета, вперили погледи право напред, кимнаха едва доловимо.