— Кажи коя част от „наври си главата в пачи гъз“ не разбра? — изсъска Ваймс и мушна кутията обратно в джоба си.
Значи, имаше половин час. Половин час беше достатъчен. Онова, което се канеше да направи, щеше да е драстично, но беше забелязал погледите, които джуджетата хвърляха към Детритус. Слухът бе пагубна отрова.
Когато направи крачка напред, готов да посрещне Дорфл и всички проблеми, свързани с нахлуването в къщата, вратата се отвори зад него.
— Командир Ваймс? Можете да влезете.
На входа стоеше джудже. Ваймс смътно различи силуета му в сумрака. И едва сега забеляза символа, изрисуван с тебешир на стената над вратата: кръг, пресечен с хоризонтална линия.
— Сержант Ангуа ще ме придружи — каза той. Символът му се стори неясно обезпокоителен — изглежда беше марка за собственост, доста по-емфатична от например малка табела с надпис „Mon Repos“.*
[* Моята почивка (фр.). — Б.пр.]
— Тролът ще остане вън — категорично изрече фигурата.
— Сержант Детритус ще остане на пост заедно с ефрейтор Халколеяр — заяви Ваймс.
Тази преформулировка мина, което подсказваше, че джуджето може и да разбира много от желязо, но нищо от желязна ирония. Вратата се отвори по-широко и Ваймс пристъпи вътре.
Помещението беше празно, с изключение на няколко струпани сандъка, и миришеше на… какво? Развалена храна. Стари пусти къщи. Запечатани стаи. Тавански помещения.
„Цялата къща е таванско помещение“ — помисли си Ваймс. Глухото _туп, туп_ наистина се долавяше в нея. Беше като пулс.
— Насам, моля — подкани ги джуджето и въведе Ваймс и Ангуа в една странична стая. И тук единствената покъщнина се състоеше от дървени сандъци и няколко доста износени лопати.
— Не приемаме гости често. Моля да проявите търпение — каза джуджето и се измъкна заднешком. Ключът щракна в ключалката.
Ваймс седна на един сандък.
— Любезно — изкоментира Ангуа.
Ваймс сложи ръка до ухото си и посочи с палец влажната, оцапана мазилка. Тя кимна и безгласно изрече „труп“, сочейки надолу.
— Сигурна ли си? — прошепна Ваймс.
Ангуа потупа носа си. Не може да се спори с върколашки нос.
Ваймс се облегна на един по-голям сандък. Беше направо удобство за човек, свикнал да спи подпрян на всякаква налична стена.
Мазилката по отсрещната стена се ронеше, позеленяла от влага и покрита с прашни стари паяжини. Някой обаче бе надраскал символ в нея толкова дълбоко, че части от мазилката се бяха откъртили. Отново беше кръг, но този път разсечен от две диагонални линии. Каква проява на страст, твърде неочаквана за джуджета!
— Много добре го понасяте, сър — обади се Ангуа. — Сигурно знаете, че са нарочно неучтиви.
— Невежливостта не е противозаконна, сержант — Ваймс подръпна шлема над очите си и се намести.
_Дяволчетата недни! Ще си играят кретенски игрички с мен, така ли? Ще пробват да ме издразнят, а? Да не се казва на Стражата, значи? В този град няма зони със забранен достъп, ще се погрижа да го схванат. О, да._
Напоследък в града имаше все повече дълбинници, въпреки че много рядко се срещаха извън джуджешките райони. Дори там всъщност не се срещаха _те_ самите, а само прашните им черни носилки, прокарвани през тълпите от четири други джуджета. Носилките бяха без прозорци — навън нямаше нищо, което един дълбинник би желал да види. Градските джуджета се отнасяха към тях със страхопочитание и трябва да се каже, с известно притеснение, като към някой уважаван, но леко смахнат роднина. Защото нейде в съзнанието на всяко градско джудже имаше едно гласче, което повтаряше: „Трябва да живееш в мина, трябва да си в планините, не бива да вървиш под откритото небе, трябва да си _истинско_ джудже.“ С други думи, всъщност не бива да работиш в чичовия си багрилен цех в „Кукличките“. Но пък щом _го правиш_, може поне да се опиташ да _мислиш_ като същинско джудже. А част от това означава да се ръководиш от дълбинниците, джуджешките джуджета, които живеят в пещери на километри под земята и никога не зърват слънцето. Някъде там долу в тъмното е истинската джуджешка същност. Те я познават и могат да те напътстват…
Ваймс нямаше нищо против това. В него имаше толкова смисъл, колкото и в онова, в което вярваха маса хора, а болшинството джуджета бяха образцови граждани, макар и в умален мащаб.
Но да решат да пазят убийство в родова тайна? „Не и при моята Стража!“ — зарече се Ваймс.
След десетина минути вратата се отключи и влече друго джудже. Ваймс определи облеклото му като на „стандартно градско джудже“, което означаваше основно шлем, кожени дрехи, ризница от метални брънки и бойна брадва/миньорска кирка, но това специално носеше боздуган. Също така имаше и черно наметало. Изглеждаше смутено.