— В случай че умрете, командире. Мислят ви за някакъв плъх или дребен дивеч, пропаднал в пещерата им. Храненето е нарядко в Дълбините. Всяко ваше издишване означава храна. И когато накрая издъхнете, те се… спускат. Много са търпеливи. Оставят само костите.
— Не _смятах_ да издъхвам тук — промърмори Ваймс.
— Разбира се. Последвайте ме, моля! — Ревностен ги поведе покрай голяма кръгла врата. От другата страна на помещението имаше още няколко, както и неколцина зейнали отвора на тунели.
— Колко надълбоко сме?
— Не много. Около дванайсет метра. Копаенето ни се удава.
— В този град? — изуми се Ваймс. — А защо не пробваме да дишаме под вода? Всъщност вода е твърде ласкателна дума за нашия случай.
— Изолацията също ни се удава доста. Но, уви, явно трудно ни се удава да държим настрана Самюъл Ваймс. — Джуджето влезе в една по-малка стая с плътно покрит с блещукащи върми таван и кимна към две столчета с джуджешки размер: — Моля, седнете. Желаете ли нещо за освежаване?
— Не, благодаря. — Ваймс седна предпазливо на едното столче, което докара коленете му почти до брадичката. Ревностен зае място зад малко бюро от каменни плочи и буквално слиса Ваймс, като свали качулката си. Изглеждаше доста млад, с брада, която фактически бе подрязана.
— Колко са дълги всичките тези тунели? — запита Ваймс.
— Не възнамерявам да ви кажа — равно рече Ревностен.
— Значи подкопавате града ми?
— О, командире! Бил сте в юбервалдските пещери. Знаете как умеят да строят джуджетата. Ние сме майстори. Не мислете, че къщата ви ще пропадне.
— Но вие не просто градите мазета! Вие разработвате шахти!
— В известен смисъл. Ако питате нас, разработваме дупки. Пространство, командире, ето за какво копаем. Да, разработваме дупки. Макар че сигурно ще ви заинтригува, сондите ни откриха дълбок петмезен залеж…
— Не можете да правите това!
— Не можем ли? Но го правим, тъй или иначе — спокойно отвърна Ревностен.
— Но вие ровите под чуждите имоти!
— Зайците ровят, командире. _Ние_ копаем. И, да, така е. Все пак до каква дълбочина е поземлената собственост? И до каква височина?
Ваймс изгледа джуджето. „Успокой се — каза си той. — Тази лъжица не е за твоята уста. Прекалено голяма е. Остави Ветинари да реши какво да прави с нея. Придържай се към онова, с което си наясно. Придържай се към онова, с което _можеш_ да се справиш.“
— Аз разследвам сведения за убийство — рече той.
— Да. Граг Кофтимели. Ужасно нещастие — отвърна Ревностен с влудяващо спокойствие.
— Чух, че било жестоко убийство.
— Описанието е съвсем точно.
— Значи признавате?
— Предпочитам да допусна, че ме питате дали признавам, че е извършено убийство, командире. Да. Така е. И сме се заели с въпроса.
— Как?
— Обсъждаме наемането на _задкрдга_ — Ревностен скръсти ръце. — Това е „онзи, който стопява метала“. Онзи, който открива чистия скъпоценен камък на истината сред шлаката на объркването.
— _Обсъждате?_ Отцепили ли сте района на местопрестъплението?
— Стопилникът може и да нареди това, командире, но ние вече знаем, че престъплението е извършено от трол. — Лицето на Ревностен бе придобило изражение на озадачено оскърбление, което Ваймс жадуваше да изтрие.
— Как разбрахте? Видял ли го е някой?
— Не точно. Но край тялото е открита тролска бухалка.
— И това е всичко, на което се базирате? — Ваймс се изправи. — Стига ми толкова. Сержант Ангуа!
— Сър? — отзова се Ангуа до него.
— Да вървим. Трябва да открием мястото на престъплението, докато все още има незаличени улики!
— Нямате работа в по-долните зони! — озъби се Ревностен, скачайки на крака.
— Как ще ме спрете?
— Как ще минете през заключени врати?
— А _вие_ как ще разберете кой е убил Кофтимели?
— Казах ви, открита е тролска бухалка!
— И това е _то_? „Намерихме бухалка, значи го е извършил трол“? Някой ще се хване ли на това? Готови сте да почнете война в града ми с подобни бабини деветини? Защото, повярвайте, точно това ще се случи, когато дрънканиците ви се разчуят. Само пробвайте и ще ви арестувам!
— И ще почнете война в града си?
Джудже и човек впиха погледи един в друг, поемайки дъх. На тавана над тях върмите се струпаха, наслаждавайки се на хвърчащите слюнки и яростта.
— Защо някой друг освен трол ще иска да пребие грага? — процеди Ревностен.
— Добре! Задавате въпроси! — Ваймс се надвеси през бюрото. — Ако наистина искате отговори, отключете онези врати!
— Не! Не може да отидете там, дежурен по дъска Ваймс!
Джуджето не би могло да вложи повече злост в думата „детеубиец“.
Ваймс се втрещи.
_Дежурен по дъска._ Е, наистина беше такъв, в онова малко квартално училище преди повече от четиридесет и пет години. Майка му бе настояла. Бог знае откъде вадеше по пени на ден за таксата, макар че в повечето случаи госпожа Слабонравна се радваше да приеме заплащането във вид на стари дрехи или дърва за огрев, или за предпочитане джин. Числа, букви, мерки, теглилки — не беше нещо, което да се нарече богата учебна програма. Ваймс ходеше там близо девет месеца, докато улицата не го накара да научи доста по-трудни и по-жестоки уроци. Но за известно време беше удостоен да подава плочките за писане и да чисти дъската. О, каква опияняваща важност ти придава това, когато си шестгодишен!