— Ще отречете ли? — задъха се Ревностен. — Че унищожавате написани думи? Признали сте го пред Низшия крал в Юбервалд!
— Беше на шега!
— О? Значи _отричате_?
— Какво? Не! Той беше впечатлен от титлите ми и аз просто вкарах тази за… майтап.
— Значи отричате престъплението? — настоя Ревностен.
— Престъпление? Чистех дъската, за да може да се напише нещо ново на нея! Как това ще е престъпление?
— Не ви е било грижа къде отиват думите!
— Да ме е било грижа? Та това си беше само тебеширен прах!
Ревностен въздъхна и потърка очите си.
— Тежка нощ, а? — подхвърли Ваймс.
— Командире, аз разбирам, че сте бил млад и може да не сте осъзнавал какво правите, но _вие_ трябва да разберете, че за нас сте съучастник в най-грозното престъпление — унищожаване на думи.
— Извинете, нима да изтриеш „М като Мама“ е углавно престъпление?
— От немислимите за истинско джудже — потвърди Ревностен.
— Нима? Но аз се ползвам с доверието на самия Низш крал!
— И аз така разбрах. Под нас има шест преподобни грага, командире, и в техните очи Низшият крал и неговият род са се отклонили от вярната жила. Той е… — Ревностен изстреля едно изречение в джуджешко стакато прекалено бързо, за да успее Ваймс да схване нещо, и после преведе: — Блудкаж. Опасно либерален. Повърхностен. Видял е светлината.
Ревностен го гледаше напрегнато.
„Мисли бързо! — От това, което си спомняше Ваймс, Низшият крал и обкръжението му бяха доста корави типове. — А тези тук ги смятат за сантиментални либерали.“
— Блудкаж? — повтори той.
— Именно. В тази връзка ви приканвам да си направите извод за същността на онези, на които служа долу.
„А — зарадва се Ваймс. — Ето това вече е нещо. Дори и само намек. Приятелчето Ревностен е мислител.“
— Като казвате, че е „видял светлината“, _звучите_ сякаш имате предвид „покварен“.
— Нещо подобно. Различни думи, командире. Тук долу ще е неразумно да се осланяте на метафорите си. Да видиш светлината означава да си заслепен. Не знаете ли, че очите се отварят по-широко в тъмнината?
— Заведете ме при онези долу!
— Те няма да ви чуят. Дори няма да ви погледнат. Те нямат нищо общо с Горния свят. Вярват, че е нещо като лош сън, кошмар. Не съм _посмял_ да им кажа за вашите „вестници“, отпечатвани всеки ден и захвърляни като боклук. Шокът ще ги убие.
„Но печатарската машина е измислена от джуджета — отвърна наум Ваймс. — Очевидно са били неправилният вид джуджета. Виждал съм и Веселка да хвърля боклук в кофата за книжни отпадъци. Май почти всички джуджета са от погрешния тип, а?“
— Какво точно работите, господин Ревностен?
— Аз съм главната им връзка с Горния свят. Би могло да се каже, управителят.
— Мислех, че това е работа на Ловкоклинчи?
— Ловкоклинчи? Той поръчва стоките, предава заповедите ми, плаща на миньорите и така нататък. Върти домакинството всъщност — пренебрежително отвърна Ревностен. — Той е новак и работата му е да прави каквото му кажа. _Аз_ говоря от името на граговете.
— Говорите с кошмарите от тяхно име?
— Може и така да се каже, предполагам. Те няма да позволят на един думоубиец да стане стопилник. Самата идея е ненавистна.
Те се вторачиха един в друг.
„Пак я докарахме до Куумската долина — каза си Ваймс. — Те няма да…“
— Разрешете да направя предложение — тихо се обади Ангуа.
Две глави се обърнаха. Два чифта устни казаха:
— Да?
— Стопилникът… Търсачът на истината. Трябва ли да бъде джудже?
— Разбира се! — отсече Ревностен.
— Тогава какво ще кажете за капитан Керът? Той е джудже.
— Известно ни е за него. Той е… аномалия — каза Ревностен. — Претенциите му за родственост с джуджетата са спорни.
— Но повечето джуджета в града приемат, че е джудже — възрази Ангуа. — Освен това е ченге.
Ревностен се отпусна тежко на стола си.
— За вашите джуджета тук — да, той е джудже. Но ще е неприемлив за граговете.
— Няма джуджешки закон, който казва, че едно джудже не може да е по-високо от шест стъпки, сър.