— Ха! _Д’ркза._ Много ги е напекло слънцето. Те сега са просто ниски хора. _Мислят_ ли като джуджета? А Ваймс ще рови ли, рови и ще размахва глупавите вехтории и парцали, които наричат закони. Защо да позволяваме подобно кощунство? Освен това случилото се едва ли е мистерия. Само трол може да го е сторил, нали така? Казах, _нали така_?
— Така е станало — обади се една фигура. Гласът беше слаб, старчески и всъщност несигурен.
— Наистина, трол е бил — изрече друг глас, почти еднакъв с първия, но с малко повече увереност.
Следващата пауза бе подчертана от несекващия шум на помпите.
— Само трол може да е бил — каза първият глас. — И не е ли речено, че зад всяко престъпление стои трол?
>
Когато командир Сам Ваймс стигна до работата си, пред участъка на стражата в Двора на Псевдополис се бе насъбрала малка тълпа. Бе една чудесна слънчева сутрин — точно до този момент. Сега бе все още слънчева, но нищо подобно на чудесна.
Тълпата държеше лозунги. Ваймс прочете „Кръвопийците вън!!“ и „Без зъби!“. Лицата се обърнаха към него с навъсено, полунаперено предизвикателство.
Той изруга под нос, но само толкова.
Ото Вик, иконографът на Вестника, седеше наблизо със слънчобран в ръка и с потиснат вид. Той улови погледа на Ваймс и се затътри към него.
— Какво те влече насам, Ото? — подхвърли Ваймс. — Дошъл си да направиш снимка на една хубавичка размирица, а?
— Новини за зи, командире — каза Ото, свеждайки поглед към излъсканите си обувки.
— _Кой ви подкокороса?_
Ото вдигна очи с наранено изражение:
— Аз замо правя знимките, командире. Пък и да знаех, не мога каза поради Звободата на Презата.
— Свобода да наливате масло в огъня имаш предвид?
— Това е то звободата — сви рамене Ото. — Никъде не е речено, че е _приятна_.
— Да, но… нали и ти си вампир! — Ваймс посочи с ръка протестиращите. — На _теб_ харесва ли ти какво се мъти?
— Взе пак зи е новина, командире — меко отвърна Ото.
Ваймс отново изгледа тълпата. Беше предимно от човешката раса. _Имаше_ един трол, макар че той най-вероятно се бе присъединил на общ принцип, просто защото нещо се случваше. Вампир щеше да има нужда от каменарска машина и доста търпение, за да създаде главоболия на някой трол. Все пак имаше едно добро нещо, ако може така да се каже: тази малка странична атракция отвличаше хорските мисли от Куумската долина.
— Странно, но май нямат нищо против _теб_, Ото — каза той малко по-спокойно.
— Е, аз не зъм от влазтта — отвърна Ото. — Нямам меч и значка. Не предзтавлявам заплаха. Просто зъм от работническата клаза. И им злужа за змях.
Ваймс се втренчи в него. Никога преди не се бе замислял над това. Но наистина… дребничкият спретнат Ото, с черната му театрална наметка с червени кантове и джобове за всичките му пособия, с лъскавите му черни обувки, внимателно скосена на триъгълник към челото коса и не на последно място нелепия му акцент, който се засилваше или отслабваше в зависимост от аудиторията, нямаше вид на заплаха. Изглеждаше смешен, шутовски, вариететен вампир. На Ваймс не му бе хрумвало дотогава, че подигравката вероятно е с останалите. Присмиват ли ти се — не ги е страх.
Той кимна на Ото и влезе в сградата, където сержант Веселка Дребнодупе, с блестящи нови нашивки на ръкава, се бе настанила върху един сандък пред прекалено високото бюро за дежурния пост. Ваймс си отбеляза наум да направи нещо по повод сандъка. Някои от постъпилите джуджета се засягаха, че се налага да го използват.
— Мисля, че няма да е зле неколцина от момците да застанат отвън, Веселке — подхвърли той. — Нищо провокативно, само малко подсещане за хората, че пазим обществения ред.
— Не смятам, че ще се наложи, господин Ваймс — възрази джуджето.
— Не държа да видя снимка във Вестника с първия нает от Стражата вампир, нападнат от демонстранти, ефрей… сержант — остро каза Ваймс.
— И аз така си помислих, сър — отвърна Веселка. — Затова помолих сержант Ангуа да го доведе. Влязоха през задния вход преди половин час. Показва му сградата. Мисля, че са долу в съблекалнята.
— Помолила си _Ангуа_ за това? — сърцето на Ваймс се сви.
— Да, сър — Веселка внезапно се притесни. — Ъ-ъ… има ли проблем?
Ваймс се вторачи в нея. „Тя е добър, дисциплиниран служител — помисли си той. — Ще ми се да имах още двама като нея. И си заслужаваше повишението, ей богу, _но_ — напомни си той — тя е от Юбервалд, нали? Трябваше да съобрази за… онова между вампирите и върколаците. Може би вината е моя. Все им повтарям, че всички стражи са просто стражи.“
— Какво? О, не — смотолеви той. — Сигурно не.
„Вампир и върколак в една стая — замисли се той, докато изкачваше стълбите до кабинета си. — Е, просто ще трябва да се справят с положението. И това ще бъде само _първият_ от проблемите ни.“