— Сър?
— Срязах си ръката на един пирон! — Ваймс напъха ръка в джоба, където Сибил се грижеше да има чиста кърпичка, подменяна ежедневно, без изключения.
— Пирон в желязна врата, сър? — взря се Ангуа.
— Добре де, нит. Не виждам нищо в тази тъмница. Защо не вземат да…
— _Трябва_ да вървите след мен. Това е мина! Има опасности! — изпъшка Ревностен, настигайки ги.
— Не сте ли овладели наводненията? — попита Ваймс.
— Трябва да ги предвиждаме! Знаем как да се справим! А сега стойте близо до мен!
— Щях да бъда по-склонен на това, _сър_, ако смятах, че минаваме по правилния маршрут! — натърти Ваймс. — Иначе бих се огледал за пряк път!
— Почти стигнахме, командире — рече Ревностен и тръгна напред. — Почти стигнахме!
>
Тролът бродеше без цел и без надежда…
Името му беше Тухльо, макар че в момента не можеше да си го спомни. Главата го цепеше. Направо _разбиващо_. Зарад стъргала ще да е. К’во все викаха? Га’ си се сурнал толко’ надоле, че да си пра’иш сам стъргала, ‘начи си толко’ ниско, че и хлебарките требе да се наведат, та да те наплюват.
Снощи… к’во стана снощи? К’во от онуй видя, к’во от онуй напраи, к’во от онуй в думкащия, врящ казан на мозъка му беше истина? Онуй с великанските рунтави слонове, те май не беха истински.
Почти сигурно в тоя град нема великански рунтави слонове, щото ако имаше, щеше да ги е скивал досега и по улиците щеше да има големи димящи лайна и тем подобни, нема как да ги пропуснеш…
Казваше се Тухльо, защото бе роден в града, а троловете, създадени от метаморфична скала, често придобиваха вида на местните скали. На цвят беше мръсно оранжев, нашарен с хоризонтални и вертикални линии; застанеше ли до стена, беше доста трудно забележим. Но в повечето случаи и без това не го забелязваха. Тухльо беше от онзи тип, чието съществуване само по себе си е обида за всички порядъчни люде, по тяхно мнение.
Оная мина с джуджетата, тя _беше_ ли истинска? Отиваш да се скатаеш някъде и да зяпаш приятни изубръжения, и ей така на — вече си в оная джуджешка дупка? Туй не може да е било истина! Само дето… разправяха, че некакъв трол бил влезнал в джуджешка дупка, ами да, и _’сички_ сега търсеха тоя трол, и то не да го потупат по рамото… Разправяха, че Брекчите искали _наистина_ много да го открият и май не се радват особено. Не се радват, че некакво джудже, дето плюе по клановете, е _очистено_ от трол. Тия луди ли са? То ‘се тая дали са луди или не, щото си имат начини да задават въпроси, дето не зарастват с месеци, тъй че по-добре настрана от тях.
Пък и… за джуджетата ‘сички тролове са еднакви, нали? А друг не го е скивал. Тъй че карай как си знаеш, а? Все ще се оправи. Ще се оправи. Освен туй, не може да съм бил аз…
Тухльо се сети — ми да, т’ва ми е името, знаех си през целото време, — че имаше още малко от белия прах на дъното на торбата си. Всичко, което трябваше да направи сега, бе да намери стреснат гълъб и някакъв алкохол, изобщо какъвто и да е алкохол и ще се оправи. Ми да. Чудничко. Изобщо няма за какво да се кахъри…
Ми да.
>
Когато Ваймс пристъпи навън под ослепителната дневна светлина, първото му дело бе да поеме дълбоко дъх. Второто му дело бе да изтегли меча си, трепвайки от болка в наранената си ръка.
Свеж въздух, това му беше цаката. Долу се бе усетил доста зашеметен, а малката рана на ръката му гореше като ад. По-добре да накара Игор да я погледне. В онази гнус долу човек сигурно може да хване _какво ли не_.
А, така по` бива. Усещаше как се успокоява. Въздухът там долу го бе накарал да се почувства наистина странно.
Тълпата вече бе доста набъбнала. Всъщност като фокусира, си помисли, че е по-скоро бухнала, като кекс със стафиди. Крясък тук, сръгване там, нещо метнато _насам_… и лека-полека всеки колеблив, нервен субект става едно цяло с мнозинството, което в действителност не съществува.
Детритус все още стоеше като статуя, явно изключил за нарастващата врява. Но Халколеяр… по дяволите! Спореше разпалено с предните в тълпата. _Никога_ не влизай в спор! Никога не се връзвай!
— Ефрейтор Халколеяр! — изрева той. — При мен!
Джуджето се обърна в момента, в който половинка тухла прелетя над тълпата и издрънча по шлема му. Той се олюля като отсечено дърво.
Детритус се метна с такава скорост, че преди джуджето да се срути на калдъръма, вече бе преполовил тълпата. Ръката му се потопи в блъсканицата от тела и измъкна една мятаща се фигура. Той се завъртя, изтрополи през пролуката, която все още не бе имала време да се затвори, и застана до Ваймс, преди шлемът на Халколеяр да спре да се върти.
— Браво, сержант — каза Ваймс с ъгълчето на устата си. — Имаш ли план за следващата част?